Вроден порок

— Хубаво, Бигфут — Док добре знаеше, че в момента тече поредният фокус, — едно мога да ти кажа… онази нощ, когато оставихме Руди Блатнойд в Бел Еър, беше тъмно, той даваше всякакви напътствия за посоката, имаше много завои, не мисля, че бих стигнал пак до мястото дори и през деня, нито пък знам каква връзка има с това, на което сте открили тялото, но часът беше около единайсет — започна да пише върху една салфетка — и това е адресът.

Бигфут кимна.

— Точно там открихме тялото. Отседнал е там като гост и това ни помага малко с хронологията. Благодаря ти, Док. Като изключим проблемите ти с косата и наркотиците, винаги съм те смятал за професионалист.

— Не се разнежвай пред мен, човече, вреди ти на фасадата.

— Мога да бъда и още по-емоционално безотговорен — отвърна Бигфут. — Слушай. В това разследване изскочиха определени ключови детайли и ако ти кажа какви са, единствените, които ще знаят за тях, ще са отдел „Убийства“, убиецът и ти.

— Значи, добре че не ми казваш.

— Да предположим, че все пак ти кажа.

— Защо ще го правиш?

— Просто за да сме наясно къде се намираме, както ти и хората като теб често питат.

— С други думи, търсиш си още една причина да ме арестуваш. Мерси, Бигфут. Ами ако си запуша ушите с пръсти и се разкрещя, ако се опиташ да ми кажеш?

— Няма да го направиш.

— Така ли мислиш? — Док наистина искаше да знае. — И защо?

— Защото си един от малкото хипари билкари в този град, които осъзнават каква е разликата между детско и детинско. Освен това е точно по твоята специалност. Слушай… официалната версия е, че е било фатална травма на врата — не го… прави! — но конкретната истина е, че доктор Блатнойд има прободни рани на гърлото, които отговарят на захапката на диви представители на семейство Кучеви със средни размери. Това установи патоанатомът. Информацията си остава само за теб.

— Е, това сега е много странно, Бигфут — започна бавно Док, — защото Руди Блатнойд е бил един от партньорите в данъчна измамна схема, която нарича себе си, слушай внимателно, „Златен Зъб Ентърпрайзис“. А? Предполагам, не си карал хората от отдела по специализирани изследвания да проверят раните по врата за следи от злато?

— Не мисля, че биха открили кой знае какво. Златото е почти инертно химически, това щеше да го знаеш от часовете по химия, ако не беше бягал от училище, за да си търсиш трева.

— Чакай, какво стана с принципа за обмена на Локар — всеки контакт оставя следи? В смисъл страшно иронично ще е, ако се окаже, че Блатнойд е бил нахапан до смърт от един златен зъб. Или още по-добре — от два златни зъба.

— Не… — Бигфут наклони глава настрани и я заудря с ръка като плувец, който се опитва да махне водата от ухото си — не виждам как… нещо такова би оставило… материални следи.

— Искаш да кажеш, защо е нужно зъбите да са от злато? Вместо да са си обикновени върколашки зъби.

— Ами… да… кажем…?

— Защото това е Златният зъб, човече.

— Да, да, данъчното убежище на покойника или нещо такова. И какво от това?

— Не, не просто данъчното убежище, Бигфут. Тц. То е много, много по-огромно, както би се изразил ти.

— Ох. И тук не става въпрос — каза той с достатъчно търпение — за още от параноидните ти хипарски глупости, нали, защото честно да ти кажа, нито Отделът, нито — което е по-важното — аз имаме време за губене с подобни тревомански измислици.

— Значи няма да имаш нищо против да продължа да си го разследвам сам? Това няма как да доведе до проблеми с отдел „Вътрешни разследвания“, надявам се. Няма как да се приеме за случай на нарочно спъване на процеса от страна на някой в ПУЛА, нали?

— Всеки си губи времето — зафилософства Бигфут и посегна към портфейла си — както сам реши.

Док бе паркирал чак в Малкото Токио и затова изпрати Бигфут до ъгъла на „Трета“ и „Сан Педро“, където го остави, правейки знака на мира за довиждане.

— А, още нещо, Бигфут.

— Мхм.

— Накарай онези в лабораторията да проверят за следи от мед.

— Моля?

— Не от онези, дето се мотаят из местопрестъплението и замърсяват доказателствения материал, не — имам предвид метала мед75. Защото златните зъби никога не са от чисто злато, зъболекарите го смесват с мед. Ако не беше бягал от часовете по криминалистика, за да крадеш тасове на джанти и да топиш после невинни хипари, може би щеше да го знаеш това.

Док се обади на Кланси Чарлок в бара, в който тя работеше в Ингълууд.

— Здрасти, как си изкара с двамата мотористи оная вечер?

— Прекалиха с барбитуратите и заспаха, мерси, че попита. Слушай, виждал ли си Борис Спиви наскоро?

Док долови леко прескачане, не точно трепване, в гласа й. Можеше да е от пушенето.

— И аз това щях да те питам! Телепатия, човече!

— Защото се оказа, че Борис е изчезнал. Мястото му е опразнено, нещата му ги няма, никой в „Накълхед Джак“ не го е виждал.

Док намери цигара „Куул“, отиде да я запали, след което заби поглед в нея. Възможно ли беше Бигфут да е прав? Беше ли Док наистина целувката на смъртта, покосяваше ли с лоша карма всеки, до когото се докоснеше?

— Да не си го сплашил нещо?

Гласът й звучеше ядосано.