Вроден порок

— Не питай. Не, всъщност, питай, може пък да имам нужда да си кажа.

Отдел „Кражби и убийства“ тази сутрин излъчваше сърдечност, доколкото му беше по силите, или с други думи, едва-едва. Може би причината беше у Док, а може и това да се дължеше на естеството на работата тук, но той можеше да се закълне, че днес колегите на Бигфут гледат да ги отбягнат на всяка цена.

— Надявам се, нямаш нищо против да идем за Код 771 някъде другаде?

Бигфут се пресегна под масата и измъкна торбичка на „Ралф“, пълна с вероятно няколко килограма бумаги, изправи се и се насочи към вратата, правейки на Док знак да го последва. Слязоха долу и отидоха в едно евтино японско ресторантче, където шведските палачинки с червени боровинки бяха ненадминати и в интерес на истината се материализираха на масата минута и половина след като Бигфут подаде глава през вратата.

— Етнически, както винаги, Бигфут.

— Бих ги споделил с теб, но ще се пристрастиш и ще ми тежи на съвестта — Бигфут се зае да ги разрязва под ъгъл.

Палачинките определено изглеждаха добре. Док се зачуди дали има начин да развали апетита на Бигфут. Усети се как мърка под носа си злобно.

— Не те ли е яд, че си изпуснал да идеш до Сиело Драйв72? Да се поразходиш тежко-тежко из местопрестъплението с другите от ченгесарския хайлайф, да бършеш отпечатъци на поразия, да оставяш своите и т.н.?

Въоръжил се с втора вилица, взета от комплекта пред Док, и вече хранещ се и с двете ръце, другият му каза:

— Това са нищожни тревоги, Спортело, в тях има само его и съжаление. Всеки изпитва това… е, всеки, който така си изкарва прехраната. Но искаш ли да знаеш истината?

— Ъъъъ… не.

— Аз все пак ще ти я кажа. Истината е… че в момента всички са се поболели от страх.

— Кои… твоите хора? Бурито-хрътките в „Убийства“? И от какво са уплашени? От Чарли Менсън ли?

— Да, странно е, че тук, в столицата на вечната младост, на безкрайното лято и други подобни, страхът отново е стиснал града за гърлото както едно време, когато Холивуд правеше черни списъци, които ти не помниш, а в Уотс имаше бунтове, които помниш… и този страх се разраства като кръв в басейн и скоро ще заеме целия обем на деня. И тогава ще се появи някоя игрива душичка с кофа, пълна с пирани, ще я излее във водата и тварите на мига ще усетят вкуса на кръвта. Ще се втурнат да плуват и да търсят кой кърви, но няма да открият никого, и това ще ги подлуди, така ще избеснеят, че ще прескочат една определена граница. Онази, отвъд която ще започнат да се самоизяждат.

Док се замисли върху казаното.

— Какво толкова им харесваш на червените боровинки, Бигфут?

— Сякаш — продължи да си говори Бигфут — в Южна Калифорния властва някакво зло подбожество. И от време на време се буди от съня си и отваря вратите за тъмните сили, които седят и чакат в сенките отвъд прага.

— Леле и… и ти си го… виждал? Това „зло подбожество“… то говори ли ти разни работи?

— Да, и изглежда точно като изпушил хипиизрод! Какво ще кажеш, а?

Докато се чудеше защо е това отношение, Док се опита да помогне, като каза:

— Е, това, което забелязвам след залавянето на Чарли Менсън, е, че нормалните все по-рядко ме гледат в очите. Преди всички бяхте като тълпата в зоопарка: „О, гледай, мъжкият носи бебето, а женската плаща в магазина“, и други подобни, докато сега е по-скоро: „Просто се прави, че ги няма, щото иначе може да си отидем в някое масово убийство“.

— Превърнало се е в болестна обсесия — продължи Бигфут, — а междувременно всичко, свързано с разследването на убийства, е обърнато с главата надолу… чао, Черна Далия, почивай в мир, Том Инс, да, боя се, че на добрите стари загадъчни убийства в Ел Ей им е дошъл краят. Открихме къде са портите на ада и на гражданите на Ел Ей май им е твърде трудно да не се тълпят да минат през тях, надървени и нахилени, както винаги, отправили се в търсене на поредната тръпка. Това, предполагам, означава много допълнителна работа за мен и останалите момчета, но и ни приближава все повече до края на света.

Бигфут плъзна проучващ поглед от тоалетните в дъното на ресторанта до пустинната светлина на улицата и вдигна торбата от „Ралф“ на масата.

— По въпроса за Кой Харлинджън. Не исках да го обсъждам в офиса. — Той започна да вади непохватно снопове от листове в различни размери, цветове и степени на разпад. — Подходих към случая с очаквания за това, което ние наричаме „тревомански тъпотии“. Представи си колко изненадан бях, когато открих колко от моите колеги в колко много отдалечени предни постове на законоприлагането — различните нива на власт изобщо няма да ги споменавам — са сложили ръка върху него. Кой Харлинджън не само е използвал множество самоличности, но и е бил наеман от няколко отдела, често едновременно. И в тези отдели — надявам се, това не те плаши или обижда, — естествено, има елементи, които не биха имали нищо против, ако Кой наистина завърши под някоя гранитна плоча с издълбан върху нея последният му псевдоним.