Вроден порок

Оказа се, че неговото не е единственото познато лице тук. На един от наблюдателните прозорци се бе облегнал санитарят, който явно бе довел пациентите тук и сега чакаше, за да ги върне обратно. Убиваше времето с помощта на древната игра на навиване на вратовръзката нагоре, задържането й за минута под брадичката, последвано от повдигане на брадичката и пускане на вратовръзката да се развие надолу. Часове и часове кеф. Док забеляза вратовръзката, след като вече бе прекарал известно време в наблюдение на целия процес и когато го направи, или си помисли „Ебаси!“, или направо го извика, не беше сигурен кое точно, защото въпросната горила носеше една от специалните и направени по поръчка на Мики Улфман… не, всъщност абсолютно същата вратовръзка, която Док не бе успял да намери в дрешника на Мики, онази с Шаста на нея, пресъздадена в достатъчно подчинена поза, за да може да разбие сърцето на всеки бивш, ако той е в настроението за това, разбира се. Док успя да се върне в сегашно време точно навреме, за да чуе как доктор Триплай завършва обясненията си с някакъв заключителен коментар и го пита дали има въпроси.

Няколко, в интерес на истината.

На Док му се искаше най-малкото да подвикне на горилата до прозореца нещо от рода на: „Ей, това, дето го опипваш там, е бившето ми гадже“, но доколко разумно бе това? Светът се оказа разглобен, всеки тук можеше да върти каквито си номера поиска и беше крайно време, както би казал Шаги, да се омитаме от тук, Скууб.

Нарамил комплекти с документи за кандидатстване и литература от института, Док се качи на микробуса и потегли обратно към главната порта. На спирката при зловещата беседка се качи още един пътник и това се оказа Кой Харлинджън, облечен в роба с качулка, който започна да прави знаци на Док да не говори и да „слезеш, когато сляза и аз.“

Слязоха при игрището за народна топка. Там се провеждаха някакви регионални всеинституционални плейофи, виждаха се множество еднакви тениски, чуваха се викове, не всички свързани с плейофите, и никой не обърна внимание на двамата.

— Ето, облечи това.

Даде му една от робите с качулка, каквито хората тук носеха и които Док не вярваше да идват от доставчик на религиозни потреби, бяха по-скоро взето от разпродажба на излязло от модата плажно облекло. Той я облече.

— Леле… чувствам се като… Лорънс Арабски!

— Стига да се движим бавно и напушено, никой няма да ни закача.

— Значи това може да ни помогне — той извади и запали супермалък коз от златна колумбийска. Завъртяха го няколко пъти помежду си и след това Кой каза:

— Видя Хоуп, а?

— За минутка. Добре е. И май е чиста.

Не беше лесно да се види какво точно се случва с Кой зад слънчевите му очила, но гласът му се стопи до шепот.

— Говори ли с нея?

— Подадох глава през входната врата, престорих се на продавач на списания. Успях да мерна и малката Аметист и от това което видях, и двете са добре. Да не говорим, че почти продадох на Хоуп абонамент за „Сайколъджи тудей“.

— Ех — Кой клатеше глава бавно, сякаш слушаше нечие соло. — Не можеш да си представиш колко се притеснявах. — Вероятно повече, отколкото искаше да покаже. — Чиста е, сигурен ли си? На някаква програма ли се е записала, как се справя?

— Каза само, че отново преподава. Обществено здраве, лекции за наркотиците, нещо такова.

— И няма да ми кажеш къде.

— И да знаех, нямаше.

— Наистина ли си мислиш, че ще тръгна да ги тормозя?

— Брачните случаи не са ми специалност, човече. Имам ужасен опит с намесването и никога не е свършвало добре.

Кой вървеше до него с лице, потънало в сянката на качулката.

— То и без това няма значение.

— Това пък защо?

— Няма начин да се върна при тях.

Док познаваше този тон и го ненавиждаше. Напомняше му за твърде много омазани в повърнато тоалетни, надлези на магистрали, ръбове на скали в Хавай, за вечните молби, отправяни от мъже, по-млади от него и обезумели от това, което са сигурни, че е любов. Точно поради тази причина бе престанал да взема брачни случаи. И въпреки това, се улови как го подканя:

— Не можеш да се върнеш, защото, ако го направиш…

Кой поклати глава.

— Ще се простя със задника си. Разбираш ли? И на семейството ми няма да му се размине. Това тук е нещо като банда. Влезеш ли, вътре си пор вида.

— Знаеше ли, че ще е така, преди да се присъединиш?

— Знаех само, че ще си навредим, ако останем заедно. Бебето изглеждаше ужасно и ставаше все по-зле с всеки изминал ден. А ние се друсахме и само седяхме и си казвахме: „Един друг се завличаме надолу, какво ще правим сега?“. Без да правим нищо. Само понякога някой от нас казваше: „Нека си набавим още малко и щом го свършим, ще измислим нещо“. Но и това така и не се случи. Изскочи обаче тази възможност. Хората тук имаха пари, не бяха от онези християни маниаци, дето обикалят плажа и ти крещят в лицето, не, те наистина искаха да помогнат.