Вроден порок

Още преди да завършат „Сибил Бранд“, двете вече имали общо каше за трева и каквито и да били счетоводните им отношения, те не включвали никотин. Наели си квартира в Северен Холивуд, където можели да правят каквото си поискат ден и нощ, както се и случило. Тогава било възможно човек да живее с малко пари, а и помагало това, че хазяйката била посветена и уважавала сестринските задължения, които някой по-скован индивид вероятно дори не би забелязал. Бързо се сдобили с редовен дилър, който идвал направо до тях, както и с котка на име Анаис, и станали известни по цялото протежение на Тухунга Уош като двойката честни мацки, на които човек може да има доверие, независимо от ситуацията. Бамби си въобразявала, че нейната мисия е да бди над приятелката си, а Джейд пък била на неподозирано малка крачка от неприятностите.

Междувременно, докато била на едно от така популярните по онова време пътешествия с цел самоопознаване из ослепително осветените лабиринти на вече полузабравен ЛСД трип, Ашли/Джейд осъзнала нещо за себе си, което никой не знаел. В неговата сърцевина, както вече се бе досетил Док, лежал кунилингусът. Така или иначе, тя била забелязала, че накъдето и да погледнеш, епохата съвсем услужливо е осигурила не само жадни момичета, но и сладко пасивни дългокоси момчета, готови да отделят на котето й оралното внимание, което винаги е заслужавало.

— Това ме подсеща — Денис, как върви там долу?

— А? О. Ами, като за начало…

— Остави. Да ви предупредя, момчета — каза тя, — внимавайте много, щото аз съм само една нищожна перличка от Ориента на пода на късния капитализъм. Вярно е, че от време на време нищожества от всички нива на трудовата стълбица стъпват върху мен, но те са тези, които се подхлъзват и падат, а ако всичко е наред, даже си чупят и гъза, докато добрата стара перличка продължава да се търкаля по пътя си.

Фарли, приятелят на Спайк, имаше тъмна стая и когато контактните копия станаха готови, Док отиде да ги разгледа. Повечето от тях представляваха кадри без съдържание, защото Денис бе забравил да махне капачката на обектива, или пък се виждаха фрагменти от обзавеждането, снимани под драстичен ъгъл, резултат от неволното натискане на спусъка, задействащ затвора, имаше и срамно голям брой кадри, заснети от нисък ъгъл, на групита в къси поли и всякакъв род свързани с наркотиците потъвания в блян или безумие. Кой, изглежда, беше само в един кадър — група хора се бяха събрали около дълга маса в кухнята, малко като в „Тайната вечеря“, и обсъждаха разгорещено нещо, докато хапваха пица. Изображението на Кой беше толкова сатурирано, че приличаше на странно ярко петно, което не се връзваше с нито една друга част от пространството, а самият той гледаше към камерата с прекалена съсредоточеност и изражение на лицето, уловено точно в момента, преди да се усмихне.

— Тази — каза Док. — Можеш ли да я увеличиш?

— Разбира се — отвърна Фарли. — Двайсет на двайсет и пет става ли?

Док осъзна с неохота, а може би и известна доза отчаяние, че се налага да посети Бигфут. По принцип гледаше да прекарва възможно най-малко време в близост до „Глас хаус“. От сградата го побиваха тръпки най-вече защото тя просто си седеше там, на пръв поглед пластмасова и безобидна, сгушена между добрите архитектурни намерения на отминалите времена, не по-зловеща от мотел край магистралата, докато зад неутралните й завеси и в дълбините на флуоресцентните й коридори се криеше същинско гнездо от странни алтернативни ченгесарски истории и ченгесарски политики — династии от ченгета, ченгета герои и злодеи, светци ченгета и ченгета психопати, ченгета, прекалено глупави, за да оцелеят, и ченгета, прекалено умни, за да оцелеят, скрити с помощта на тайни пристрастия и кодекси на мълчанието от света, поверен им да го контролират или, както биха се изразили те, да го защитават и да му служат. Родната стихия на Бигфут, неговият въздух. Върхът, заради който той така неистово бе искал да се махне от плажа и бе копнял по повишението. На рецепцията във фоайето на Паркър Сентър, без съмнение в резултат на изпушеното от момента, в който бе тръгнал по магистралата, Док се впусна в дълга и несвързана — на места дори за самия него — тирада относно това как той обикновено не прекарва много време в компанията на елементи от наказателно-правната система, нали разбирате? Понеже си получава информацията основно от „Ел Ей Таймс“, ясно? Но какво ще кажете за Лесли ван Хутен, а? Толкова сладка, а така смъртоносна, и какъв е истинският ъгъл, под който се гледа цялото това дело срещу Менсън, щото не ви ли напомня по странен начин на допълнителните игри на „Лейкърс“ след края на сезона, а между другото, успяхте ли да гледате мача срещу „Финикс“…

Сержантът кимна:

— Триста и осемнайсета.