Вроден порок

Кой остана мълчалив известно време. Док се зачуди дали да не се пресегне и да го побутне. Отчаяние, копнеж и прекомерна тревожност бяха изписани на лицето му, сякаш в тази къща наистина му бе забранено да говори. На Док му се прищя да дари този човечец поне с една бърза абразо54, да му даде малко кураж, но това можеше да бъде разчетено от любопитните очи като влагане на твърде много емоции в една обикновена покупка на кола на старо.

— Имаш телефона ми, нали?

— Ще поддържаме връзка.

Точно тогава при тях нахлу орда тревомани, на всеки един от които можеше да му е било възложено да следи Кой. Док разфокусира погледа си, отпусна лице в размазана усмивка и когато пак вдигна очи, Кой не се виждаше никъде, макар че май продължаваше да е в стаята.

На долния етаж един член на тайфата минаваше от човек на човек и весело раздаваше джойнтове. Хората палеха и си дръпваха, а той викаше:

— Хей! Я познай сега какво има в тази трева?

— Никаква идея.

— Хайде де, познай.

— ЛСД?

— Не! Има само трева! Хахахаха!

При един друг пич:

— Хей! Какво мислиш има в тревицата, която пушим?

— Не знам, ъъъ… мескалин?

— Не, нищо няма! Чиста трева! Хахахаха!

И така нататък. Настъргани халюциногенни гъби? Ангелски прах? Спийд? Не, марихуана и нищо друго! Хахахаха! Преди да се усети, Док се бе напушил така яко с мистериозната трева, че му хрумна, че не само жизнените показатели на Кой изглеждат съмнителни, а и че някой със сигурност подготвяше следващия свят за членовете на „Бордс“, защото Док вече знаеше без капка съмнение, че всеки един от тези Бордове е зомби, нежив и нечист.

— А мъртъв и чист е окей, така ли? — зачуди се Денис, който се бе материализирал отнякъде.

— И-и-и тези от „Спотед Дик“… и те са зомбита, само че от по-кофти вид.

— По-кофти?

— Английски зомбита! Виж ги само, човече, американските зомбита поне не го крият, влачат крака, когато се опитат да отидат някъде, най-често в трета балетна позиция, и викат „Ууггхх… ууггхх“ с ту ниска, ту възходяща интонация, докато английските зомбита като цяло могат да се изразяват по-добре, използват дълги думи и се плъзгат наоколо, даже понякога не можеш да видиш дали правят крачки изобщо, сякаш са на кънки за лед…

В този миг бас-китаристът на „Спотед Дик“ Тревор Шайни Мак МакНътли, неприлично усмихнат и преследващ една объркана млада жена, влезе при тях по абсолютно същия начин и гладко прекоси помещението от левия до десния му край.

— Виждаш ли, виждаш ли?

— Аааххх! — Денис побегна панически, — махам се оттука, човече!

След като Денис се бе провалил в задачата си да го държи здраво стъпил на земята, Док започна да изтрещява още повече. Не беше изключено вина да имаше и тревата с тайната съставка, ако изобщо съществуваше такава, но каквато и да бе причината, Док хукна да бяга из коридорите на зловещото старо имение с неопределен брой крещящи човекоядни твари по петите си…

Долу, в необятната кухня, почти се блъсна в Денис, който плячкосваше хладилника и шкафовете и пълнеше една торба от „Сейфуей“ с бисквити, замразени десерти, „Чийтос“ и друга налична кльопачка.

— Хайде, Денис, трябва да се махаме.

— На мен ли го казваш, човече, преди няколко минути направих една снимка и всички пощуряха, докато се опитваха да ми вземат камерата, а сега ме преследват, та си казах, що да не взема каквото мога…

— Всъщност, пич, май ги чувам. — Док хвана Денис за герданчето от любовни мъниста около врата му и го извлече навън през един страничен изход. — Давай.

Хукнаха да бягат към мястото, където бяха паркирали колата.

— Леле, Док, хубаво каза, че ще има безплатна трева и може би мацки на аванта, ама дума не обели за зомбитата, човече.

— Денис — посъветва го Док, вече останал без дъх, — просто бягай.

Докато минаваше под един явор, върху него се хвърли някой, който бе направил неуспешен опит да се задържи на клона. Беше Джейд, изпаднала в паника.

— За Капитана55 ли ме вземаш — Док се изправи на крака с мърморене, — или какво?

— Наистина трябва да се махна оттук — каза Джейд, — моля те?