Вроден порок

От известно време гост на „Бордс“ в имението беше „Спотед Дик“, британска банда, чиито песни се въртяха по местните радиостанции с по-равномерен пулс, понеже музиката им беше толкова спокойна, че се бе случвало хора, сбъркали представата на групата за обща пауза с някакъв колективен припадък, да викат бърза помощ. Днес членовете й носеха костюми от едро рипсено кадифе в странно бляскав кафеникавозлатист цвят и бяха с геометрично прецизни прически от „Бръснарският салон за красота на Коен“, където някога е чиракувал Видал Сасун и където един малък автобус веднъж седмично закарваше младежите, за да вземат седмичната си дажба канабис, да се наредят един до друг на столовете и кичурите им да бъдат оформени в асиметрични подстрижки, докато те се хилят на старите броеве на „Татлър“ и „Куийн“. Всъщност миналата седмица вокалистът им бе решил официално да се прекръсти на Асиметричния Боб52, след като едно огледало в банята му разкрило — три часа след началото на експеримент с гъби, — че лицето му има две отчетливо несходни половини и всяка от тях изразява крайно различна личност.

— Имат телевизор във всяка стая! — докладва развълнувано Денис. — Иии от онези щракалки, с които можеш да сменяш канала, без да ставаш от дивана!

Док им хвърли едно око. Контролните кутии, скорошно и достъпно само за богатите домове изобретение, бяха големи и груби, сякаш имаха общ дизайнерски произход със съветската аудиотехника. Боравенето с тях включваше силен натиск, понякога с двете ръце, под който човек можеше да усети как вибрират, защото работеха с високочестотни звукови вълни. Това подлудяваше почти всички домашни кучета тук, с изключение на Мърна, твърдокосмест птичар, която заради старостта и ограничения си слух можеше да си лежи спокойно по време на всяка програма и да чака да почне някоя реклама за кучешка храна, за която тя знаеше — благодарение на някакви странни кучешки екстрасензорни възприятия, — че ще тръгне минута преди да се е появила на екрана. След края й тя обръщаше глава към хората наоколо и кимаше недвусмислено. В началото човеците си мислеха, че с това им казва, че иска вечеря или поне нещо малко за хапване, но кимането се оказа по-скоро социален жест, един вид „К’во ше кажеш, а?“.

Точно сега тя лежеше в неосветена стая с неясни размери, която миришеше на дим от трева и масло от пачули, и гледаше „Тъмни сенки“ заедно с избрани представители на „Бордс“ и „Спотед Дик“, както и онези момичета от антуража, които не бяха някъде другаде из къщата, заети с това да угаждат на прищевките на музикантите, включващи пърженето на десертчета „туинки“ на „Хостес“, взаимното изправяне на косите си на дъската за гладене с цел поддържането на имиджа на музи и преглеждането на фенски списания с X-acto нож в ръка, за да изрязват всички материали, свързани с конкурентни сърф групи.

Даваха онзи момент от сагата на семейство Колинс, в който историята бе започнала да навлиза все по-дълбоко в нещото, наречено „паралелно време“ — зрителите из цялата страна бяха много объркани от него, поне тези с ясно съзнание, докато напушеняците, изглежда, нямаха проблем със следенето на сюжетната линия. Идеята, грубо казано, беше, че едни и същи актьори играят по две различни роли, но с потъването в историята човек забравяше, че тези хора просто играят.

Не след дълго Док започна да става някак неспокоен от нивото на концентрация сред гледащите. Осъзна мащабите на мозъчните щети, които едно натискане на копчето за изключване на дистанционното би могло да причини на тази стая, пълна с маниаци. За щастие, беше близо до вратата и успя да изпълзи, без никой да забележи. Все още не бе видял Кой Харлинджън никъде тук и сметна, че няма да е лошо да го потърси.

Тръгна из огромната стара къща. Слънцето залезе, всички групита се скупчиха на едно място за кратко в подготовка за преминаване към нощен режим. Денис тичаше наоколо като куче, подгонило гълъби в парка, и снимаше, а момичетата услужливо се разпръсваха с думите гадост… гадост. От време на време на територията на имението се появяваше някакъв охранителен елемент, който правеше проверки на периметъра. От един от горните прозорци се разнесе звукът на кийбордиста на „Спотед“ Дик Смедли, зает с упражненията на Ханон на своята „Фарфиса“, малък модел „Комбо Компакт“, който си бе взел след съвет от Рик Райт от „Пинк Флойд“ и с който никой не го бе виждал да се разделя. Наричаше я Фиона и разни свидетели твърдяха, че водел дълги разговори с нея. Малко по-рано Док, преструвайки се, че го интервюира за „Стоун Търнтейбъл“, го бе попитал за какво си говорят.

— О, ами за обичайното. Футбол, войната в Югоизточна Азия, къде човек може да си купи наркотици, такива неща.

— А как й се струва на Фиона тук, в Южна Калифорния?

Смедли бе помръкнал.

— Кефи я всичко без параноята, човече.

— Параноята, така ли?

Гласът му се бе стопил до шепот.

— Тази къща…