Вроден порок

— Да не говорим, че повдига въпроси, свързани с Първата поправка. — Пени се наведе към екрана. — И нещо странно обаче…

— Така ли? Типични републиканци, мен ако питаш.

— Не, виж — там, там в близкия кадър. Това не е хипи, виж го. Това е Чъки.

Или казано с други думи, рязко осъзна Док, там беше Кой Харлинджън. Отне му може би половин дроб с дим от трева, за да реши да не споделя това с Пени.

— Приятел ли ти е? — попита лукаво.

— Всички го знаят — когато не е в Съдебната палата, можеш да го намериш в „Глас хаус“.

— Доносник?

— „Информатор“, моля те. Работи главно за Червения отряд и за П-ДиДитата.

— Кои?

— Разузнавателен отдел за борба с публичните диверсионни и дисруптивни практики? Никога ли не си ги чувал?

— Ааа… защо вика по Никсън така?

— Леле, Док, както си тръгнал, скоро ще извадиш и карта „параноя“. Дори на частните детективи не им е позволено да са толкова наивни.

— Е, дрехите му може и да са следствие от свръхкоординация, но това не значи, че е нагласено.

Тя въздъхна поучително.

— Сега, когато са го показали по всички телевизии, хората вече му вярват. Полицаите ще могат да го инфилтрират в която социална група си пожелаят.

— Май пак сте гледали „Модерен отряд“. Откъде иначе ще ви хрумнат толкова кофти идеи? Ей! Аз казах ли ти, че оня ден Бигфут ми предложи работа?

— Бигфут е както винаги прозорлив. Дали пък не е усетил, че имаш специалната дарба да не бъдеш… верен?

— Стига, Пени, тя беше на шестнайсет, беше станала дилър, аз просто се опитвах да я отклоня от криминалния път, колко още ще ми…

— Боже, не ми е ясно защо скачаш така всеки път, Док. Нямаш причини да се чувстваш виновен. Нали?

— Страхотно, точно това ми се прави сега — да водя спор с младша прокурорка на тема вина.

— … бе идентифициран — обяви телевизорът, а Пени се пресегна да увеличи — като Рик Допел, безработен студент, отказал се от следването в Калифорнийския университет, Лос Анджелис.

— Не вярвам — промърмори Пени. — Това е оня Чъки.

И проклет да бъда, добави Док безмълвно, ако това не е и един върнал се от мъртвите тенор-саксофонист.

Девет

Решен да си докара по-професионален вид, Док хвана косата си на опашка, защипа я с кожена шнола, която, спомни си малко по-късно, имаше от Шаста, сложи върху всичко това черна федора от класа и метна през рамо един магнетофон. В огледалото изглеждаше достатъчно убедително. Отправи се към Топанга, където щеше да се срещне с „Бордс“ и да им се представи като музикален репортер от ъндърграунд фензин на име „Стоун Търнтейбъл“. С него беше и Денис, който играеше ролята на фотографа и носеше тениска с познатия детайл от стенописа на Микеланджело „Сътворението на Адам“, в който Бог протяга ръка към тази на Адам и двамата почти се докосват — само че в тази версия Бог просто подава запален джойнт.

По целия път до Топанга радиото дънеше маратон със суперсърф хитове без нито една реклама — на Док това му се видя доста подозрително до момента, в който не осъзна, че никой, способен да изтрае този музикално-даскалски кошмар от извити блус линии, дебилни „мелодии“ от един акорд и жалки вокални ефекти, не би могъл да принадлежи към която и да е от познатите на рекламния бизнес демографски групи. За щастие, от време на време в този гуляй на бялата ексцентричност се появяваше и нещо различно: Pipeline и Surfin’ Bird на „Трашмен“, Bamboo на „Джони енд дъ Хърикейнс“, сингли на „Еди енд дъ Сноумен“, „Бел Еърс“, „Холиуд Саксънс“ и „Олимпикс“, сувенири от детството, което Док никога не бе изпитвал желание да напуска.

— Кога ли ще пуснат Tequila? — не спря да се чуди Денис, докато, точно когато спираха на алеята пред наетото от „Бордс“ имение, не зазвуча и тя с испанската си модалност и фламенкоидните рол строукове на заклетия враг на сърфиста, Лоурайдъра. — Текила! — крещеше Денис, докато се вмъкваха в мястото за паркиране.

Къщата някога била притежание на едната половинка от обичано от народа хилбили49 дуо от четиресетте, а пък „Бордс“ я бяха наели от бивш бас-китарист и настоящ мениджър в звукозаписна компания — според анализаторите на тенденциите това беше поредното доказателство за края на Холивуд, ако не и на света, с който бяха свикнали.