Вроден порок

Аха. Ами ако наистина е нарочна застрахователна измама? Сигурно Шаста все още имаше шанс да стигне до брега, до някое островче, на което може би вече бе стъпила и сега ловеше перфектни рибки от лагуната и ги приготвяше с манго и люти чушки и настърган кокос. Може би спеше на открито на плажа и съзерцаваше звезди, които никой тук, под похлупака на лосанджелиския смог, не предполагаше, че съществуват. Може би се учеше как да плава от остров на остров на кану с поплавъци, да разчита правилно теченията и ветровете, да усеща магнитните полета, както правят птиците. Може би „Златният зъб“ бе отплавала към съдбата си, отвеждайки със себе си изгубилите пътя към сушата право към изпитанията на злото, безразличието, насилието и отчаянието, от които се нуждаеха, за да станат още повече себе си. Които и да бяха тези хора. Може би Шаста се бе измъкнала от всичко това. Може би беше в безопасност.

Същата вечер в дома на Пени Док заспа на дивана й, докато гледаше спортните новини, и когато се събуди, което беше доста след залез-слънце, видя как на екрана едно лице — това на Никсън всъщност — казва: „Винаги ще има хора, които само мрънкат и опяват, които казват: «Това е фашизъм». Е, братя американци, ако това е фашизъм в името на свободата, то тогава аз… съм… за!“. Бурни аплодисменти от огромна зала, пълна с поддръжници, някои от които развели знамена със същите думи, изписани професионално на тях. Док се изправи, запремигва, започна да търси опипом кашето си в светлината от телевизора, намери половин джойнт, запали.

Това, което му направи силно впечатление, бе, че в момента Никсън имаше абсолютно същото стреснато изражение като онова на лицето му от фалшивите двайсетдоларови банкноти, които бе взел от Санчо. Док извади една от портфейла си и я огледа, за да е сигурен. Да. Двамата Никсъновци изглеждаха точно като снимки един на друг!

— Я да видим — Док вдиша и се замисли.

Същият този Никсънлик, който сега предаваха на живо по телевизията, бе някак си вече влязъл в обращение, и то преди месеци, отпечатан върху милиони, вероятно милиарди фалшиви банкноти… Как е възможно това? Освен… разбира се, пътуване във времето… някой гравьор от ЦРУ, затворен в свръхсекретна работилница далече оттук, бе зает с това да копира в момента образа от собствения си телевизионен екран, за да може после да отиде и да пусне копието в тайна специална пощенска кутия, която би трябвало да се намира някъде близо до електрическа подцентрала, за да могат да откраднат нужната им енергия — а така и да надуят сметките на всички останали, — за да изпратят информацията назад в миналото, даже сигурно имаше и застраховка срещу изкривявания във времето, която човек да си направи, в случай че някое от съобщенията се изгубеше сред непредвидимите изблици на енергия из безкрайната шир на Времето…

— Знаех си, че нещо намирисва тук. Имаш късмет, че утре не съм на работа.

Пени, боса и облечена само в една от тениските на „Пърлс Бифор Суайн“ на Док, го гледаше накриво.

— Джойнтът ли те събуди? Извинявай, Пен, ето… — и й предложи нещо, което вече представляваше повече приятелски жест, отколкото реален коз.

— Не, крясъците ме събудиха. Какво гледаш, звучи като поредния документален за Хитлер.

— Никсън. Мисля, че се случва в момента някъде в Ел Ей.

— Може да е на Сенчъри Плаза.

Което на мига бе потвърдено от отразяващите събитието новинари — Никсън наистина се бе отбил, сякаш му бе скимнало ей така, в разкошния хотел „Уестсайд“, за да направи обръщение на митинг на активисти на Републиканската партия, наричащи себе си Бдителна Калифорния. В кадрите, които показваха отделни хора от публиката, се виждаха леко неуравновесени лица, каквито човек очаква да види на сбирки като тази, но имаше и такива, които не бяха толкова демонстративни, и те изглеждаха — поне според Док — по-страшно. Поставени на стратегически позиции из тълпата, облечени в еднакви костюми и вратовръзки, взети от лошата страна на вкуса, те въобще не обръщаха внимание на Никсън.

— Не мисля, че са от тайните служби — Пени се намести до Док на дивана. — Не са достатъчно сладки, като за начало. По-скоро са от частния сектор.

— Чакат нещо — ха! Гледай, ето.

Сякаш свързани по екстрасензорен път, робо-служителите се завъртяха като един и се скупчиха около един митингуващ, който беше с дълга коса и див поглед, носеше психеделична неру риза и панталони клош и крещеше: „Ей, Никсън! Ей, Трики Дик! Майната ти! И знаеш ли какво, майната му и на Спиро! Майната им на всички в Ебаното Първо семейство! Майната му на кучето, ей! Някой знае ли как се казва кучето? Няма значение — майната му и на кучето! Майната ви на всички!“. И започна да се смее като полудял, докато онези го отвеждаха през тълпата, пълна с гневни погледи и ръмжащи и пенещи се от неодобрение уста. „Най-добре го закарайте в някоя клиника за хипари наркомани“, пошегува се Никсън.

— Създава лоша репутация на революционната младеж — така Док, който си завиваше още един джойнт, виждаше нещата.