Вроден порок

Док беше вкъщи и гледаше полуфинала на дивизията между „Севънти сиксърс“ и „Милуоки“, основно заради Карим Абдул-Джабар, на когото се възхищаваше още от времето, в което беше Лю Алсиндор, когато по средата на един фаст брейк осъзна, че някакъв глас от улицата вика името му. За миг през ума му мина, че навън е леля Рийт, която тайно в решила да продаде мястото изпод носа му и сега го показва в този неподходящ час на двойка от дълбоката суша, избрана специално заради супердосадните характеристики на двете й половинки. Когато стигна до прозореца, му светна, че се е подлъгал от близкото звучене на гласовете, защото на улицата стоеше майка му Елмина и обсъждаше нещо с Еди Отдолу. Тя вдигна очи, видя Док и започна да маха весело.

— Лари! Лари!

Зад нея, паркиран до една друга кола, се виждаше олдсмобил от 1969-а и Док мерна как от прозореца се подава смътната фигура на баща му Лео, захапал евтина цигара, чийто връх ту присветваше, ту угасваше. Док си представи, че е на релинга на стар океански лайнер, тръгнал от Сан Педро за — най-идеално би било за Хавай, макар че и Санта Моника ставаше, и започна да маха.

— Мамо! Татко! Качвайте се!

Засуети се из апартамента, отвори прозорците, усили вентилатора, нищо че притесненията, свързани с настанилата се в килима, на дивана, в картината от кадифе миризма на марихуана бяха закъснели с години.

— Къде да я паркирам? — провикна се Лео.

Добър въпрос. Най-милото нещо, което някой бе казвал по адрес на паркирането в Гордита Бийч, бе, че е нелинейно. Правилата се променяха непредвидимо от пресечка на пресечка, а често и от място на място, сякаш следваха дяволски план, създаден от анархисти с цел да разгневят до такава степен шофьорите, че те да се съберат на тълпа един ден и да щурмуват сградата на градската управа.

— Ей сега слизам — каза Док.

— Виж му косата само — посрещна го Елмина.

— Само да намеря огледало, мамо — отговори й и я прегърна, а тя явно нямаше проблем с това хората да видят как някакъв дългокос хипар я гушка и целува. — Здрасти, татко. — Док се намести на предната седалка. — Сигурно ще има място на Бийчфронт Драйв, само се надявам да не караме чак до Редондо, за да го намерим.

Междувременно Еди Отдолу редеше:

— Леле, значи това са вашите, жестоко — и така нататък.

— Момчета, вие намерете място за паркиране, а аз ще поседя тука със съседа на Лари.

— Вратата горе е отворена — каза Док след бърз преглед на всичко, което знаеше за досието на Еди, включително слуховете, — стига да не влизаш в никакви кухни с този тип, ще се оправиш.

— Това беше през шейсе и седма — възропта Еди. — И всички обвинения бяха оттеглени.

— Божичко — каза Елмина.

Разбира се, когато не повече от пет минути по-късно Док и Лео се върнаха, случили на сигурно поне до полунощ паркомясто малко по-надолу по хълма, завариха Еди и Елмина в кухнята, и то в момент, в който Еди се готвеше да отвори последната кутия с микс за брауни.

— А-а-а — размаха пръст Док.

Имаше бира и половин плик с „Чийтос“, а и „Сърфсайд Слик“ нагоре по улицата работеше до полунощ, в случай че им потрябваше нещо.

Елмина незабавно повдигна темата за Шаста Фей, която бе виждала само веднъж, но харесала на мига.

— Все се надявах… О, нали знаеш…

— Остави го детето — измърмори Лео.

Док усети как Еди Отдолу, на когото веднъж му се бе наложило да слуша целия този разговор през тавана, му хвърля особен поглед.

— Имаше си кариера момичето — продължи Елмина. — Не е лесно, но трябва да я оставиш да отиде накъдето я теглят мечтите. Знаеш ли, в Мантека имаше едни Хепуъртови, после няколко от тях се преместиха тука по време на войната, за да работят във военните заводи. Може да са й рода.

— Ако я видя, ще я питам — каза Док.

Откъм задните стълби се чуха стъпки и през кухнята влезе Скот Уф.

— Здравейте, чичо Лео, лельо Елмина, мама ми каза, че ще идвате.

— Изпусна вечерята, липсваше ни — каза Елмина.

— Трябваше да проверя нещо за един гиг. Ще поостанете, нали?

Лео и Елмина бяха отседнали на „Сепулведа“ в „Скайхук Лодж“, който поемаше много клиенти от летището и денонощно гъмжеше от покосените от безсъние, от закотвените и изоставените, както и от някое и друго чисто зомби.

— Само сноват нагоре и надолу из коридорите — обясни Елмина. — Мъжете са в бизнес костюми, жените са във вечерни рокли, някои са по бельо, понякога чисто голи, има и малки дечица, изгубили родителите си, пияници, наркомани, полицаи, лекари от линейки, има толкова много колички за румсървис, че стават задръствания, за какво му е на човек да се качва на колата и да ходи където и да било, целият Лос Анджелис е там, на пет минути от летището.

— А телевизията как е? — поиска да знае Еди Отдолу.

— Само ако знаеш какви филми има в каталозите на каналите им — поде Елмина. — Кълна се. Гледах един снощи, че нещо не можех да заспя. След като свърши, ме беше страх да си легна. Гледал ли си „Черният нарцис“, 1947?