Вроден порок

Сортилидж не спираше да повтаря името му. Бяха навън, на плажа, беше нощ, Вехи го нямаше. Океанът бе съвсем наблизо, тъмен и невидим, с изключение на сиянието, където вълните се разбиваха тежко като бас-линията на някаква велика и неудържима рокендрол класика. Тревоманско веселие се изливаше на талази от уличките на Гордита Бийч.

— Е…

— Не го казвай — предупреди го Сортилидж. — Не казвай „Нека ти разкажа за трипа ми“.

— Не беше логично. Значи, бяхме на някакво…

— Бих могла или да затворя устните ти, като ги натисна леко с пръст, или… — тя сви ръката си в юмрук и я приближи до лицето му.

— Ако твоят гуру Вехи не ме е прецакал пак…

След около минута тя каза:

— Какво?

— Ъ? За какво говорех?

Осем

Бланката за вносна бележка, която Слоун бе дала на Док, беше от „Спестявания и заеми Арболада“ в Охай. Това според леля Рийт беше една от няколкото фирми за влогове и кредити, в които Мики имаше контролиращ пакет акции.

— А клиентите им? Как би ги описала?

— Частни лица със собствени къщи, на наш жаргон им викаме „нещастници“ — отговори леля Рийт.

— А заемите, там има ли нещо необичайно?

— Скотовъди, местни предприемачи, тук-таме някой розенкройцер или теософист — о, също така и „Хрискилодон“, които в последно време имат сума ти строителни и ландшафтни проекти, предлагат и кичозен, но скъп вътрешен дизайн.

Сякаш малко чукче удари триизмерния гонг в главата на Док и той си спомни, че бе мернал неясната чужда дума на една снимка в дома на Слоун.

— Това как се пише и какво значи?

— Тук на бюрото трябва да има тяхна брошура, нейде из прекамбрийския слой, ако не се лъжа… аха! Ето: „Разположен в живописната долина Охай, институтът «Хрискилодон», взел името си от древна индийска дума, значеща «покой», може да осигури тишина, хармония със Земята и безусловна съпричастност за всички, изложени на емоционален риск вследствие на безпрецедентно стресиращия начин на живот през шейсетте и седемдесетте.“

— Определено звучи като лудница за баровци.

— Не може да се каже кой знае колко от снимките, до една са направени с грес по обектива, все едно са за момичешко списание. Тук има телефонен номер. — Док го преписа, а тя добави: — И между другото, обади се на майка си.

— О, мамка му. Да не се е случило нещо?

— От седмица и половина не си й звънял, това се е случило.

— Работа.

— Ами, последната й версия е, че си станал дилър на трева. То и аз с такова впечатление оставам, да ти кажа.

— Ясно, ами, като се има предвид, че Гилрой е този с нормалния живот, нали е мениджър операции или както там се води, осигурил е внуци, земи, какво ли не, така че няма какво да се чудим, че аз съм синът, в чийто врат дишат наркотата.

— На мен ли ми го казваш, Док, та аз още не можех да говоря, а вече исках да се махна от онова място. Ако знаеш колко пъти са ме хващали, докато се опитвам да избягам, подкарала розовата си триколка с миля в минута през лехите с цвекло. Винаги ме връщаха с крясъци. Много добре знам какво е в Сан Хоакин, хлапе. И все пак, Елмина казва, че гласът ти й липсва.

— Ще й се обадя.

— И е съгласна с мен, че трябва да хвърлиш едно око на оня двуакров имот в Пакоима.

— Не са за мен тези работи, човече.

— Още е на пазара, Док. И както казваме в бранша, намери си място, докато си млад.

Лео Спортело и Елмина Брийз се бяха срещнали през 1934-та на Най-големия турнир по реми на открито в света, който се провеждал всяка година в Рипон. Лео, посягайки към една от изхвърлените й карти, казал нещо от рода на: „Сигурна ли си, че не я искаш?“. И както го разказваше Елмина, в мига, в който очите й се откъснали от картите й и срещнали неговите, била сигурна като в Спасителя какво всъщност иска. По онова време тя още живеела с родителите си, учела за учител, а Лео имал хубава работа в една от винарните, известна с подсиления си продукт, който се продавал из градовете на крайбрежието под името „Миднайт Спешъл“. Достатъчно било Лео само да подаде глава през вратата, и бащата на Елмина почвал да имитира У. К. Фийлдс: „А? Другарчето на всички смо-о-о-кове… да-а-а-а…“. Лео решил да започне да носи по бутилка всеки път, когато идвал да вземе Елмина за среща, и не след дълго бъдещият му тъст започнал да купува цели каси от виното, като се възползвал и от отстъпката за служители на Лео. Първото вино, което Док бе опитал, беше „Миднайт Спешъл“ — елемент от концепцията на дядо Брийз за отглеждане на деца.