Вроден порок

С времето Спайк бе започнал бавно да се учи да се отпуска в позите на социалната йога, които оформяха живота на плажа. Неговият „Мото Гуци“ бе привлякъл обожатели, които се мотаеха, пушеха трева и пиеха бира на циментовата площадка пред гаража, където Спайк го ремонтираше, така даже бе намерил и един-двама ветерани от ’Нам, копнеещи за малко или много същия спокоен следвоенен живот като него, най-вече Фарли Бранч, бивш войник от Радиотехническите войски, който бе успял да стегне и подсили разни ненужни никому машини, включително една стара 16-милиметрова кинокамера „Бел & Хауъл“ от Втората световна в камуфлажно зелено, с пружина, неунищожима и малко по-голяма от филмовата ролка, с която работеше. От време на време двамата се качваха на моторите си и се впускаха в търсене на подходящи цели за снимане — не им трябваше много време, за да открият, че ги свързва уважението към природата, защото се бяха нагледали на това как хората я подпалват с напалм, как я замърсяват и брулят, докато латеритът отдолу не се втвърди от слънцето и не стане напълно безполезен. Фарли вече бе натрупал десетки ленти, запечатали безчестията на държавата спрямо околната среда, особено такива като Ченъл Вю Истейтс, който му напомняше по странен начин на разчистените пространства в джунглата на едно друго място. Според Спайк Фарли е бил там в същия ден, в който и Дон, заснел е набега на пазителите на реда и сега само чака да си го вземе от лабораторията.

Колкото до Спайк, той не можеше да спре да мисли за нефтената рафинерия и танкерите малко по-нагоре оттук, в Ел Сегундо. Дори когато вятърът идваше на помощ, животът в Гордита продължаваше да е като на яхта, пуснала котва в катранена яма. Всичко миришеше на суров нефт. А вълните изхвърляха разлелия се от танкерите черен, гъст, лепкав петрол направо на брега. Залепваше по стъпалата на всеки, тръгнал да се разхожда по плажа. По този въпрос съществуваха две философски школи — Денис например предпочиташе да го остави да се събира, докато не оформи слой, дебел като подметки на уараче, като така си спестяваше разходите за сандали. Други, по-изтънчени натури пък превръщаха почистването на петите в редовна част от всекидневието си наравно с бръсненето или миенето на зъбите.

— Не ме разбирай погрешно — бе казал Спайк първия път, когато Сортилидж го бе заварила да чегърта с нож петите си на верандата. — Обичам Гордита най-вече защото е родният ти град и ти го обичаш, но от време на време изникват някои… дребни… шибани подробности…

— Те унищожават планетата — се бе съгласила тя. — Добрата новина е, че като всяко друго живо същество и Земята има имунна система и скоро ще започне да отхвърля носителите на зараза, каквато е петролната индустрия. Надявам се това да се случи, преди да сме свършили като Атлантида или Лемурия.

Нейният учител Вехи Феърфийлд вярваше, че и двете империи са потънали в морето, защото Земята не е била способна да приеме нивата на токсичност, до които се било стигнало.

— Вехи е окей — каза Спайк на Док сега, — макар че определено прекалява с ЛСД-то.

— Помага му да вижда — обясни Сортилидж.

Вехи не просто си „падаше“ по ЛСД-то — киселината беше средата, в която той плуваше и от време на време сърфираше. Доставяха му я най-вероятно по специални канали от каньона Лагуна, право от лабораториите от пост-Оусли44 ерата, които според психеделичната мафия работеха там. В резултат на системни всекидневни трипове той бе открил дух водач на име Камукеа, полубожество от лемуро-хавайски произход от зората на тихоокеанската история, което преди векове било свещенослужител на изгубения континент, намиращ се сега нейде на дъното на океана.

— И ако някой може да те свърже с Шаста Фей — каза Сортилидж, — то това е Вехи.

— Стига, Лидж, знаеш, че имам по-особен опит с него…

— Ами, той си мисли, че го избягваш, и не може да си обясни защо.

— Просто е. Първото правило в Кодекса за тревомана знаеш ли го? Никога, ама никога не поставяй друг…

— Ама той ти е казал, че е картон.

— Не, той ми каза, че е специално издание на „Бургмайстер“.

— То точно това значи — „специално издание“ е типична негова фраза.

— Това ти го знаеш, той също го знае… — вече бяха стигнали до еспланадата и поели към дома на Вехи.

Доброволен или не, трипът, на който Вехи го бе изпратил с онова магическо кенче бира, беше нещо, което Док се надяваше, че ще забрави с времето. Но не успя.