Вроден порок

Тръгнаха да се разхождат из уличките на Гордита Бийч, зората се процеждаше бавно, а из въздуха се носеше зимната миризма на суров нефт и морска вода. Не след дълго Док се обади:

— Може ли да те питам нещо?

— Разбрал си, че Шаста е напуснала страната и сега искаш да поговориш с някого?

— Пак ми четеш мислите, скъпа.

— Хайде сега ти прочети моите. И двамата знаем към кого да се обърнеш. Вехи Феърфийлд е най-близкото нещо до истински оракул, което някога ще имаме в нашето ъгълче от света.

— Може би си пристрастна, защото той ти е учител. Или пък ти се иска да се обзаложиш на нещо малко, че всичко идва от ЛСД?

— Като те гледам как си хвърляш парите на вятъра, не се учудвам, че не се справяш със задълженията си.

— Това не стоеше като проблем, когато ти работеше в офиса.

— Не бих отхвърлила възможността да се върна, при положение че имам определени привилегии, разбира се, като например ползването на услугите на зъболекар и хиропрактик, а знаеш, че това сериозно надвишава бюджета ти.

— Вероятно бих могъл да ти предложа застраховка срещу изтрещяване.

— Вече имам такава, викат й шикантаза, трябва и ти да я пробваш.

— Това получава човек, когато се влюби в някой извън религията му.

— Която каква е в твоя случай, Колумбийска православна?

Приятелят й Спайк беше излязъл на верандата с чаша кафе.

— Здрасти, Док. Днес май всички са станали рано.

— Опитва се да ме навие да се видя с гуруто й.

— Не ме гледай мене, човече. Знаеш, че тя никога не греши.

Известно време след като се върна от Виетнам, Спайк подхождаше с интензивна параноя към перспективата да отиде някъде, където може да срещне хипита, защото вярваше, че всички дългокоси са мятащи бомбички противници на войната, способни да разчетат вибрациите му и така да познаят на мига къде е бил и съответно да го намразят и да се пробват да му извъртят някой зловещ хипарски номер. Първия път, когато Док го видя, Спайк някак твърде пренавито правеше опити да бъде асимилиран от фрийк културата, която се бе появила след заминаването му и така бе превърнала завръщането му в Щатите в нещо като кацане на друга планета, обитавана от враждебни форми на живот.

— Нереално, човече! Какво ще кажеш за Аби Хофман42? Дай да свием по една и да разпуснем малко на „Илектрик Прунс“43!

Док видя, че Спайк просто трябва леко да се успокои и всичко ще бъде наред.

— Сортилидж каза, че си бил във Виетнам, а?

— Да, аз съм един от бебеубийците — лицето му беше наведено надолу, но гледаше Док право в очите.

— Честно да ти кажа, възхищавам се на всеки, който е имал смелостта да замине — каза Док.

— Е, аз просто си бях на работа — всеки ден на хеликоптерите. Двамата с Чарли нямахме никакви грижи, прекарвахме доста време в града, разпускахме с праведната местна трева, слушахме рокендрол по Радиото на въоръжените сили. Имаше случаи, в които някой местен ми маха и вика, виж сега, ти ще спиш ли в базата тая вечер? А аз питам, да, що? И той, недей да спиш там тази вечер. Няколко пъти така ми спасиха задника. Тяхна си е страната, искат си я, разбирам ги. Стига да мога спокойно да си човъркам по мотора, без никой да ме тормози, нямам проблем.

Док вдигна рамене.

— Няма лошо. Онзи „Мото Гуци“ отвън твой ли е?

— Аха, взех го от някакъв пълен маниак от Барстоу, който го беше скъсал от каране, та сега вече няколко уикенда не правя друго, освен да го ремонтирам. Това са ми радостите в живота — тая машинка и Сортилидж.

— Много ви се радвам.

Спайк хвърли поглед към единия ъгъл на помещението, остана замислен известно време, после заговори предпазливо:

— Имаме дълга история, бях един клас по-горе в „Мира Коста“, излизахме няколко пъти, после, като заминах, почнахме да си пишем и преди да се усетя, вече се прибирах и какво да ти кажа, май няма да се запиша отново в армията.

— Това ще да е било някъде по времето, когато се занимавах с един брачен случай в Ингълуд, където съпругът се опита да ме напикае през ключалката, през която гледах. Лидж все ми го напомня, тогава тя още работеше за мен, и сега се сещам, че ми изглеждаше така, сякаш в живота й се случва нещо готино.