Вроден порок

— Ето, вземи си от това — Вехи му подаде парченце попивателна хартия, на което беше написано нещо на китайски. Или японски.

— Олеле, и сега какво, още научна фантастика с минаване през стените, така ли? Жестоко, нямам търпение.

— Не и това — обясни Вехи, — то е създадено специално за теб.

— Ясно. Като тениска — Док го сложи в устата си. — Момент. Специално за мен, това какво значи?

Но след като бе усилил стереото си на макс, откъдето зазвуча Тайни Тим с песента The Ice Caps Are Melting от последния му албум, която бе някак диаболично програмирана да се повтаря до безкрай, Вехи или бе напуснал помещението, или бе станал невидим.

Поне трипът се оказа далеч по-малко космически, отколкото предишния, в който този ЛСД ентусиаст се бе подвизавал като туристически агент. Кога точно бе започнал, не стана ясно, но в един момент, след напълно нормален преход, Док се озова сред ярко осветените руини на древен град, който беше, но и не беше обикновения Голям Ел Ей и който се простираше в продължение на мили в далечината, къща след къща, стая след стая, до една с обитатели. В началото му се стори, че хората, с които се разминава, са му познати, нищо че невинаги успяваше да ги свърже с конкретни имена. Всички, които живееха на плажа, например Док и съседите му, бяха, но и не бяха бежанци от катастрофата, потопила Лемурия преди хилядолетия. В търсене на безопасни земи те се бяха заселили на бреговете на Калифорния.

В цялото нещо някак неизбежно присъстваше и войната в Индокитай. Съединените щати, като намиращи се между двата океана, в които бяха изчезнали Атлантида и Лемурия, бяха медиаторът в древното им съперничество и оставаха в плен на тази си позиция до ден-днешен, като през цялото време си мислеха, че се бият в Югоизточна Азия, защото имат свободна воля, но истината беше, че се въртяха в кармичен кръг, стар колкото географията на тези океани, в който Никсън е потомък на Атлантида, а Хо Ши Мин — на Лемурия, защото от десетки хиляди години всички войни в Индокитай са опосредствани войни и така е било още отдавна, в предишния свят, този преди Щатите или Френски Индокитай, преди Католическата църква, преди Буда, преди писмената история, когато трима лемурски светци стигнали до тези брегове, спасявайки се от ужасяващия потоп, погълнал родината им, и донесли със себе си спасената от храма им в Лемурия каменна колона, с която положили основите на новия си живот и на храма на своето изгнаничество. Тя щяла да стане известна като свещения камък на Му и през вековете, които последвали, при всяко нахлуване на вражеските армии камъкът бил отнасян на някое сигурно и тайно място само за да бъде издигнат на друго, щом отминат тежките времена. От момента, в който Франция започнала да колонизира Индокитай, та чак до днешната американска окупация свещеният камък останал невидим, погълнат от някакво лично негово си пространство…

Тайни Тим продължаваше да пее същата песен. А докато вървеше из триизмерния градски лабиринт, Док забеляза, че по-ниските му нива са малко влажни. Когато водата вече бе стигнала до глезените му, започна да схваща за какво иде реч. Цялата тази безкрайна структура потъваше. Той започна да катери стълби към все по-високи и по-високи нива, но водата го следваше неизменно. Вече на ръба на паниката и увлечен в реденето на псувни по адрес на Вехи, който май пак го бе насадил хубаво, той по-скоро усети и не толкова видя лемурския дух водач Камукеа като сянка на дълбока яснота… Трябва да се махнем, каза гласът право в ума му.

Понесоха се един до друг, близо до върховете на тихоокеанските вълни. Хоризонтът обещаваше мрачно време. Някъде пред тях едно бяло петно започна да добива очертания и да нараства и бавно се превърна в платната на шхуна с удължена мачта, която плаваше с пълна скорост в свежия бриз. Док разпозна „Златният зъб“. „Съхранена“, поправи го тихо Камукеа. Това не беше корабче от сънищата — не, всяко платно и елемент от такелажа си вършеха работата и Док чуваше плющенето на плата и скърцането на дървото. Той се насочи към левия борд на шхуната и там видя как Шаста Фей, дошла тук, както изглеждаше, по неизвестна принуда, седи сама и се взира в далечината, към дома, който е напуснала… Док се опита да извика името й, но разбира се, тук думите бяха просто думи.

Не се тревожи за нея, успокои го Камукеа. Всичко ще бъде наред. Ето още нещо, което трябва да научиш, защото това, което трябва да научиш, е това, което ти показвам.

„Не съм сигурен, че те разбирам, човече.“ Дори и сега Док можеше да усети колко безмилостно — въпреки попътния вятър и лекото плаване — този честен, стар риболовен съд бе населен, обладан от древна и зла енергия. Как беше възможно това място да е безопасно за Шаста?

Доведох те дотук, но сега ще трябва да се върнеш сам. Лемуриецът изчезна и Док остана да се оправя сам на тази нищо и никаква височина над Тихия океан, да търси път навън от този водовъртеж от корозирала история, да открие как да предотврати бъдещето, което му изглеждаше мрачно накъдето и да се обърнеше…

— Всичко е наред, Док.