Вроден порок

Всичко започнало преди около 3 милиарда години на планета в бинарна система на сериозно разстояние от Земята. Името на Док по онова време било нещо от рода на Xqq45 и заради двете слънца и техните изгреви и залези смените му на работа били доста сложни, чистел след цяла лаборатория от учени свещеници, които изобретявали разни работи в огромна конструкция, чието минало било това на планина от чист осмий. Един ден дочул звуците от някакво вълнение, идващи от коридор с полузабранен достъп, и отишъл да види какво става. Обикновено спокойни и старателни, сега служителите тичали насам-натам от неконтролируема радост. „Успяхме!“ — не спирали да крещят. Един от тях хванал Док, или по-точно Xqq. „Ето го и него! Перфектният субект!“ Преди да се усети, вече давал съгласието си с подписи и се оставял да го предрешат в нещо, което, както скоро щял да разбере, било класическото облекло на хипарите от планетата Земя, а после и да бъде отведен в някаква подозрително блещукаща стая, в която мозайка от мотиви от „Шантави рисунки“ се повтаряла компулсивно в няколко измерения едновременно и в ясно чуваеми, но неназовими спектрални честоти… Междувременно, хората от лабораторията му обяснили, че току-що били открили междугалактическото пътуване във времето и че му предстои да бъде изпратен на другия край на вселената, най-вероятно 3 милиарда години в бъдещето. „А, и още нещо — казали му точно преди да натиснат и последното копче. — Вселената, такова, се разширява. И като стигнеш там, всичко ще има същото тегло, но ще е по-голямо, разбираш ли? Понеже молекулите ще са по-далече една от друга, нали? Само дето ти… ти ще си със същите размери и плътност. Което значи, че ще си с около трийсет сантиметра по-нисък от всички останали, но ще си много по-компактен. В смисъл по-масивен.“

„Ще мога ли да минавам през стени?“ — поискал да знае Xqq, но докато зададе въпроса, времето и пространството такива, каквито ги знаел, да не говорим за звука, светлината и мозъчните вълни, започнали да се променят по безпрецедентен начин и преди да се усети, вече стоял на ъгъла на „Дюнкрест“ и булевард „Гордита Бийч“ и зяпал несвършваща процесия от млади жени в бикини, някои от които му се усмихвали и му предлагали тънки цилиндрични обекти, продуктите от чието окисление явно били предназначени за вдишване…

Оказало се, че все пак може да минава през конструкции със стени от гипсокартон, макар и с известни трудности, а и понеже нямал рентгеново зрение, изпаднал в няколко неловки ситуации, включващи профили за сухо строителство, след което решил да се откаже от практиката. Новата му хиперплътност му позволявала да отклонява прости оръжия, насочени към него с лоша умисъл, но куршумите били друга бира и бързо се научил да ги избягва, когато е възможно. Постепенно Гордита Бийч от трипа му се слял с града от нормалния всекидневен живот и той започнал да си мисли, че всичко си е вече постарому, освен в моментите, когато, без да се усети, се облягал на някоя стена и в следващия миг се озовавал почти от другата страна, сипейки извинения към хората там.

— Е — сподели Сортилидж, — на много от нас им става неудобно, когато открият някаква тайна страна на личността си. Но поне не си се озовал в тяло, което е високо метър и е с плътността на оловото.

— Лесно ти е да говориш. Що не пробваш ти някой път?

Бяха стигнали до плажна къща с розови стени и покрив в аквасиньо, и с палми джуджета, засадени направо в пясъка отпред и украсени с празни бирени кенчета, сред които Док забеляза и няколко бивши „Бурго“-та.

— Всъщност — спомни си той — имам тука талонче, „купи един стек, вземи втория безплатно“, изтича в полунощ, може би да ида…

— Хей, за твоята бивша става въпрос, човече, аз идвам само за посредническата комисиона.

Посрещна ги човек с обръсната глава, който носеше слънчеви очила с телени рамки и беше облечен в кимоно в зелено и тъмнолилаво с някакви птичи мотиви. Беше върл лонгбордист от старата школа, току-що завърнал се от Оаху, където бе отишъл, след като някак бе узнал предварително за епичните вълни, които ще ударят северния бряг на острова през декември.

— Човече, представа си нямаш какво изпусна — поздрави той Док.

— Ти също, човече.

— Говоря ти за петнайсетметрови вълни, дето нямат край.

— „Петнайсет“, а? А аз ти говоря за това, че Чарли Менсън е на топло.

Двамата се спогледаха.

— На пръв поглед — поде накрая Вехи Феърфийлд — два отделни свята, всеки неподозиращ за другия. Но винаги има място, на което се свързват.

— Менсън и Голямата вълна от ’69-а46 — каза Док.

— Много ще се изненадам, ако се окаже, че няма връзка между тях — рече Вехи.

— Само защото си мислиш, че всичко е свързано — обясни Сортилидж.

— „Мисля си“? — обърна към Док грейнало от усмивка лице. — Тук си заради бившата си.

— Моля?

— Получил си съобщението ми. Просто не знаеш, че си го получил.

— О. Да бе, „Телефонните и телеграфните услуги на Кораба-майка“, все забравям.

— Не си от най-духовните — отбеляза Вехи.

— Трябва да поработи малко по отношението си — каза Сортилидж, — но за неговото ниво си е окей.