Вроден порок

Но в същия момент някакъв намръщен млад господин, може би едно от роудитата на „Бордс“, а може би не, бе влязъл при тях, бе се облегнал на стената със скръстени ръце и просто бе останал да слуша. Смедли бе напуснал помещението с трескаво осцилиращи очни ябълки.

Нямаше как в този град да си частен детектив, да вземаш ЛСД с години и да не развиеш някакви екстрасензорни умения, и в интерес на истината, в мига, в който прекрачи прага на това място, Док бе започнал да усеща нещо, което бихме могли да определим като атмосфера. Вместо ритуалното здрависване или дори усмивка, всеки, с когото се бе запознал, го бе поздравил с една и съща формула — „Къде си, човече?“ — която предполагаше наличието на високо ниво на дискомфорт, даже страх, от всеки, който нямаше как веднага да бъде хвърлен в торба с обяснителен етикет на нея.

Това, изглежда, бе започнало да се случва все по-често в Голям Лос Анджелис най-вече на събиранията на безгрижни млади и щастливи тревомани, на които Док бе започнал да забелязва по-възрастни мъже, присъстващи, но и някак отсъстващи, вкочанени, с каменни физиономии, които му бяха някак познати отпреди — не задължително лицата им, а по-скоро предизвикателната им поза, нежеланието им да се размажат, както правеха всички на психеделичните купони в онези дни, да излязат от официалната обвивка на кожата си. Също като специалните служители, които бяха отнесли Кой Харлинджън на митинга на Сенчъри Плаза миналата вечер. Док познаваше тези хора, работата му го бе срещала с достатъчно такива. Те се занимаваха със събиране на дългове, трошене на ребра, уволняваха хора, оглеждаха се с безмилостните си очи за всяка възможна заплаха. Ако всичко в този предреволюционен блян бе наистина обречено на край, след който вероломният, движен от парите свят да възвърне властта си над живота на хората, които си мисли, че е в правото си да докосва, опипва, насилва, то точно агенти като тези, изпълнителни и тихи, щяха да свършат мръсната работа, да направят така, че това да се случи.

Възможно ли беше на всяко събитие — концерт, протест за мира, лов-ин, би-ин53, фрийк-ин, тук, горе на север, там на изток, навсякъде — тези екипи на мрака да са били заети с придърпването от епичното към всекидневното на музиката, на съпротивата срещу властта, на сексуалното желание, на всичко, до което могат да се доберат в името на древните сили на алчността и страха?

— Леле — каза си той на глас, — де да знам…

В този момент се натъкна на Джейд, която тъкмо излизаше от една от баните.

— Пак ли ти?

— Дойдох с Бамби… разбрала, че „Спотед Дик“ са отседнали тук и нямаше как, трябваше да дойда с нея, за да я пазя от неприятности.

— Почитателка ли им е?

— Ултравиолетови плакати на „Спотед Дик“ на стената, чаршафи и калъфи за възглавници със „Спотед Дик“ в леглото, тениски на „Спотед Дик“, чаши за кафе, сувенирни щипки за коз. И двайсет и четири часа на ден от стереото дъни „Спотед Дик“. Човече. Чувал ли си за един английски укулелелист на име Джордж Формби?

— Разбира се, „Хърманс Хърмитс“ направиха кавър на една от песните му.

— Ами, тези пичове са записали кавъри на всички останали. Честно, гледам да проявявам разбиране. Освен това „Спотед Дик“ са известни със страстта си към някои доста странни форми на разпускане и предполагам, че това привлича Бамби.

— Никъде не я видях тази вечер.

— О, тя си тръгна с главния китарист, ще ходят в Лео Карило да гледат някакъв мач по крикет.

— Нощен крикет?

— Аха, Самърсет й каза, че било като бейзбола. Светлини и всичко останало. Освен ако… о, не, мислиш ли, че може да са ме прецакали?

— Е, ако няма как да се прибереш, дай знак. И ако някой те пита, аз съм рокендрол репортер, разбрано?

— Ти? Няма проблем, ще им разкажа за интервюто ти с Пат Буун, дето беше на корицата.

— А, и още нещо. Помниш ли пича, с когото говорих в клуб „Азиатик“ онази вечер? Да си го виждала?

— Тук някъде е. Пробвай стаите за репетиции на горния етаж.

Оказа се права — докато обикаляше коридорите, Док долови звука на тенор-саксофон, който се упражнява на Donna Lee. Изчака музиката да спре и надникна в стаята.

— Здрасти! Пак съм аз! Помниш ли задачката, която ме бе помолил да свърша?

— Момент. — Кой изви палец към купчина аудиооборудване в ъгъла, което май беше свързано с повече кабели от необходимото, и поклати глава. — Какви бяха, ъъъ, моделът и направата, които си огледал?

Док влезе в тон.

— Нали беше питал за един по-стар фолксваген, оня с цветята, сиалиите и сърчицата по него?

— Същият, да. Няма, ъъъ… — Кой направи кратка пауза в импровизацията си — никакви подменени стари части, нищо ново, нали?

— Не забелязах такива.

— Има си всички документи, няма проблеми с регистрацията?

— Така ми се стори.

— Е, мерси много, че си го огледал, просто ми беше… интересно, нали знаеш, като на всеки друг човек.

— Никакъв проблем. Ако искаш да огледам други коли, само кажи.