Възмездие

— Ще работим за вас? — попита Донован.

— Някакъв проблем ли има, детектив Донован? — отвърна Кайли.

— Дяволски си права, че има проблем!

— В такъв случай изпратете всичко, с което разполагате по случая „Хазмат“, в нашия офис. Ние ще поемем от тук нататък.

— Как не! На никого в „Специални клиенти“ не му пукаше за първите три жертви, но сега, когато е намесена и Мюриъл Сайкс, кметът скача в играта и хвърля случая най-отгоре в купчината. И каква ще е вашата задача? Да хвърлите колкото можете повече боклук върху Паркър-Стийл, за да може кампанията на Сайкс да затъне от това?

— Тук не става въпрос за политика — каза Кайли. — Става въпрос само за това да хванем един сериен убиец.

— И какво, по дяволите, си мислехте, че сме правили през последните четири месеца?

— Хм, интересно, но и кметът попита същото. „Какво, по дяволите, са правили онези две ченгета през последните четири месеца?“ Ако не ви харесва решението му, можете да подадете жалба в участъка.

Донован погледна партньора си. Със сигурност и двамата не искаха да бъдат втора цигулка, но нямаха никакъв напредък по случая и Кайли го знаеше. След това и двамата погледнаха към мен, сякаш можех да кажа нещо, за да я разубедя. Дори не мигнах.

— Решавайте, момчета — заяви тя. — С нас ли сте на борда?

— Ей, ако те не искат — намеси се и Кейси, — ние двамата с Бел ще се радваме да…

— Назад! — прекъсна го Донован. — Това си е нашият случай още от първия ден и няма да позволим да ни изритат от него заради някакви си политически глупости. Оставаме.

— Значи можете да започнете, като до двадесет минути ни донесете материалите по разследването в Деветнадесети участък — заяви Кайли и му подаде визитката си. — Бъдете сигурни, че ще спомена пред кмета за вашето желание за съдействие.

Двете ни кученца гледаха така, сякаш някой току-що им е отмъкнал любимата играчка.

— Това значи ли, че няма да имате нужда от нас? — попита Бел.

— Вие, момчета, ни помогнахте много и го оценяваме — обадих се аз.

— Значи тези двамата ще работят по случая, а ние не, така ли? — попита отново Бел.

Кимнах, но Кайли, която винаги държи да има последната дума, заяви само:

— Засега.

13.

— Успя ли да си изкараш яда? — попитах Кайли, след като двата екипа полицаи се разделиха.

— Винаги имам резервен запас — отвърна тя.

— Гадно е, когато се налага да замениш две, кипящи от желание за работа ченгета с две, които са глътнали бастун — отбелязах аз.

— Зак, знаеш, че можеше да ангажираме и четиримата — отговори Кайли. — В подобни случаи имаме картбланш. Можем дори да съберем екип от петдесет души и да прекараме цялото си време, потънали в собствената си бюрокрация. Но всичко, от което този случай наистина се нуждае, е ние двамата с теб да направим това, в което ни бива най-много. Помолих Донован и Бойл да се навъртат наоколо, защото двамата имат сериозен потенциал да научават неща. Но веднага щом наберем скорост, мисля отново да стана гадна и да ги пратя да издават фишове в Пътна полиция.

Прекарахме на местопрестъплението още час. Хората на Чък Драйдън продължаваха да оглеждат под лупа района, но не откриха нищо друго, освен пазарската количка. Върнахме се в офиса.

Отдел „Специални клиенти“ си няма специално място. Подобно на други елитни полицейски части, ние се помещаваме в съществуващите полицейски участъци, в нашия случай — Деветнадесети участък на Източна шейсет и седма улица, между Трето авеню и „Лексингтън“. В Деветнадесети участък има над двеста униформени полицаи и десетки детективи, но все пак мястото е достатъчно, за да събере и нашия отдел в един ъгъл на третия етаж, малко далеч от всекидневната лудница долу.

Но все пак, докато се качваме, се налага да минем през врявата на долния етаж, а там никой не може да остане незабелязан от сержант-координатора Боб Макгарт.

— Благодаря за колата, сержант! — поздрави го Кайли.

— За вас винаги, детектив! — отвърна Макгарт. — Почакайте за секунда. Имам още нещо за вас. — Той бръкна под бюрото си и извади картонена кутия с документи. — Току-що пристигна. Това са папките по случая „Хазмат“.

Вдигнах я. Нямаше почти никаква тежест.

— Това ли е всичко? — учудих се аз. — Само една кутия?

— Това ми дадоха и срещу това се разписах — отвърна сержантът. — Искате ли да видите документите?

— Не, сержант, просто очаквахме да е повече.

— Съжалявам, че сте разочаровани. По някои случаи получаваме по десетина-двадесет кашона и детективите започват да се оплакват, че никога няма да успеят да прегледат всичко в тях. Тук нещата са доста по-малко и си помислих, че ще се зарадвате.

— Нали знаеш какви сме детективите — отвърнах аз. — Все сме недоволни.

Отнесох кутията в офиса ни и Кайли я отвори.

— Това ли е всичко, събрано за четири месеца разследване? — учуди се тя. — Има само четири папки с имена „Алекс Кан“, „Себастиан Кат“, „Антоан Тинсдейл“ и „Доналд Ли“.

— Първите три имена са ми познати. Жертви са. А кой е Ли?

— Има магистърска степен по социални дейности — отговори Кайли, след като разгърна папката. — Детектив е, работи с бандите в „Чайнатаун“. Донован и Бойл са го помолили да състави профил на убиеца.