А от разследването на подслушването на поверителни разговори в Двете кули, което обеща съдия Уорфийлд, Бърг излезе без драскотина. Незаконните действия бяха приписани изцяло на затворническия разузнавателен отдел. Доклад, даден тайно на „Лос Анджелис Таймс“ по време на гладната за новини седмица след Коледа, се появи на първа страница в първия ден от новата година и заключи, че надзирателите са подслушвали от години поверителни разговори, чието съдържание след това е било използвано за сигнали, подадени от несъществуващи информатори. След това те били предавани на полицията и прокуратурата. Още едно насинено око за администрацията на шерифа, отговаряща за затворите, която в предишното десетилетие бе обект на множество федерални разследвания. Изобилстваше от ужасяващи истории за надзиратели, които организират гладиаторски битки, затварят врагове в килиите, използват членове на банди за наказателни побоища и изнасилвания на други затворници. Бяха повдигнати обвинения, паднаха и някои глави. Избраният по онова време шериф и заместникът му дори влязоха в затвора, задето си бяха затваряли очите за корупцията.
А сегашният скандал с подслушванията водеше до нови разследвания и позор. Най-вероятно федералните щяха да се върнат в играта и новата година със сигурност щеше да донесе истинска благодат на адвокатите, които се опитваха да отменят присъди, засегнати от незаконната дейност.
Това удвои решимостта ми да не се връщам в Двете кули. Всеки надзирател в затвора щеше да знае, че последният скандал, който ги е сполетял, е бил причинен от мен. Можех ясно да си представя отмъщението, което ме очакваше, ако ме върнат.
Най-накрая получих обаждане от Хари Бош. Не го бях чувал отпреди Коледа, въпреки че му бях оставил съобщения с поздравления за празниците и бях поискал да ми сподели новини за неговата част от разследването. Знаех, че нищо не му се е случило — дъщеря ми бе докладвала, че го е видяла в къщата му, когато гостувала на братовчедка си Мади за ваканцията. И сега най-накрая той се обади. Изглежда, нямаше представа за усилията ми да се свържа с него през последните седмици. Просто каза, че имал нещо, което искал да видя. Все още бях у дома и пиех втората си чаша кафе с Кендал и той се съгласи да намине и да ме вземе.
Поехме на юг с джипа му „Чероки“, онзи с квадратната форма и двайсет и пет годишното окачване. Друсане, тракане и търкаляне: колата друсаше всеки път, когато гумите ѝ докосваха ръб на асфалта, тракаше на всяка дупка и заплашваше да се изтърколи на всеки ляв завой, когато остарелите ѝ амортисьори се огъваха и тя се накланяше надясно.
Беше пуснал новините по Кей Ен Екс и притежаваше свръхестествената способност да поддържа разговора, докато от време на време слушаше с едно ухо радиото и коментираше актуалните събития. Дори когато намалявах звука, за да отговоря, той пак го увеличаваше.
— Е — казах, след като слязохме от възвишенията. — Къде отиваме?
— Искам първо да го видиш — каза Бош.
— Надявам се, че е за Опаризио. Искам да кажа, че ти работеше по него и след това изчезна за почти месец.
— Не съм изчезвал. Работех по случая. Казах ти, че ще се обадя, когато имам нещо, и сега мисля, че имам.
— Е, надявам се, че е връзка със Сам Скейлс и случая. Иначе всичко е било напразно.
— Скоро ще разбереш.
— Може ли поне да ми кажеш колко далече отиваме? За да уведомя Лорна кога ще се върна.
— Остров Терминал.
— Какво? Няма да ме пуснат с това нещо на глезена.
— Няма да влизаме в затвора. Просто искам да ти покажа нещо.
— И снимка няма да свърши работа.
— Не мисля.
Известно време пътувахме в мълчание. Бош пое по 101 магистрала на юг към центъра и след това се качи на 110-а, която отиваше право на остров Терминал край пристанището на Лос Анджелис. В прекъсването на разговора нямаше нищо неловко или неудобно. Все пак бяхме братя и се чувствахме добре, докато си мълчахме. Бош слушаше новините, а аз изключих съзнанието си за тях и се замислих за случая. Щяхме да се явим на съдебен процес само след шест седмици, а аз все още нямах основания за защита. Бош може и да мълчеше, но поне имаше нещо, което искаше да ми покаже. Другият ми детектив, Сиско, поддържаше редовно контакт с мен, но усилията му да проучи Сам Скейлс засега бяха безуспешни. Струваше ми се, че само след седмица ще извърша немислимото: да се откажа от правото си на бързо производство и да поискам време, удължаване. Но се тревожех, че подобна молба би била прекалено издайническа. Тя щеше да покаже отчаяние, паника и може би дори признание за вина — бих се държал като човек, който се опитва да отложи неизбежното.
— Къде, по дяволите, е Ухан? — попита Бош.
Думите му ме спасиха от спускането в спиралата на мислите ми.
— Кой? — попитах.
Той посочи радиото.
— Не кой — каза. — Това е някакво място в Китай. Не слушаш ли?
— Не, бях се замислил — отвърнах. — Какво има?
— Там има някакъв мистериозен вирус, който убива хора.
— Е, поне е там, а не тук.
— Да, но докога?
— Ходил ли си в Китай?
— Само в Хонконг.
— О, да… Майката на Мади. Извинявай, че повдигнах въпроса.
— Беше отдавна.