ЖАЖДА

— Ще те улесня. Халстайн Смит не ви върши работа и искате аз да поема оттук нататък, това ли е?

— Не. Нужен ни е… — Хари млъкна, защото Ингри влезе и постави поднос с чай върху ниската масичка между безмълвните мъже.

— Това е звукът на служебната тайна — установи тя, — Ще се чуем, Хари. Поздрави на Олег. Предай му, че мислим за Ракел.

— Нужен ни е човек, способен да разпознае Валентин Йертсен — довърши Хари, след като съпругата на Ауне се оттегли. — А по наши сведения последният жив човек, който го е видял…

Хари направи пауза — не за да нагнети напрежението, както правят ораторите, а за да предостави на Столе няколкото секунди, през които човешкият ум, при вече зададени мисловни координати, обикновено прави светкавични, почти несъзнателни и въпреки това изключително точни заключения. Не че това щеше да смекчи особено шока, Не повече, отколкото би се смекчил шока за, да речем, боксьор, комуто предстои да понесе силен удар, ако му предоставят десета от секундата да се отмести малко встрани от прицела на удара, вместо да го поеме с цялата му тежест.

— … е Аурура.

В последвалата тишина Хари чуваше хрущенето на страниците на книгата, по които задраха пръстите на Столе.

— Какви ги говориш, Хари?

— В деня на сватбата ми с Ракел, докато вие двамата с Ингри бяхте на тържеството, Валентин е издебнал Аурура в почивката на хандбалния турнир.

Книгата тупна глухо върху килима. Столе премига недоумяващо.

— Тя… какво…

Хари изчака информацията да се утаи в съзнанието на приятеля му.

— Докоснал ли я е? Наранил ли я е?

Хари издържа погледа на Столе, без да отговори. Изчакваше Ауне сам да съпостави новополучената информация с вече известната му. Да погледне последните три години в нова светлина. В светлина, която да му предостави търсените обяснения.

— Да — прошепна Столе и лицето му се сгърчи в страдалческа гримаса. Свали си очилата. — Разбира се, че го е направил. Боже, колко съм бил сляп. — Той се вторачи в празното пространство. — Как разбрахте?

— Вчера Аурура дойде у нас и ми разказа всичко.

Погледът на Столе Ауне се върна към Хари като на забавен каданс.

— Знаел си… знаел си за това от вчера и нищо не си ми казал?

— Обещах й да си мълча.

Противно на очакванията гласът на психолога не се повиши, а се понижи:

— Петнайсетгодишно момиче ти споделя, че е било изнасилено. Знаеш отлично от каква грижа се нуждаят жертвите на сексуални престъпления, И въпреки това си решил да го запазиш в тайна?

— Да.

— Но, за бога, Хари, защо?

— Защото Валентин я е заплашил, че ще те убие, ако тя се оплаче на някого.

— Мен? Какво значение имам аз, Хари? Прехвърлих шейсетте и имам болно сърце, а Аурура е младо момиче с целия живот пред себе си!

— Тя те обича повече от всичко на света и ме накара да й обещая, че ще си мълча.

Столе Ауне си сложи очилата и размаха треперещия си показалец срещу Хари:

— Да, обещал си й! И си спазвал обещанието си, докато то не е влияело на твоите планове! Но след като си разбрал, че можеш да я използваш, за да се окичиш с лаври за още един разкрит случай, това обещание изгубва стойността си.

Хари не възрази.

— Разкарай се, Хари! Вече не си добре дошъл в този дом.

— Всяка секунда е ценна, Столе.

— Вън, казах! — Столе Ауне се изправи. — Веднага!

— Аурура ни е нужна.

— Ще се обадя на полицията. На истинската полиция.

Хари разбра, че е безсмислено да настоява; по-мъдро беше да изчакат естествения развой на събитията с надеждата до утре Столе Ауне да успее да погледне по-глобално на случая.

Хари кимна. Стана от стола и го избута назад.

— И сами ще се изпратим.

На вратата на кухнята Хари зърна бледото нямо лице на Ингри.

В коридора си върза обувките и тъкмо преди да излезе, чу слабо гласче:

— Хари?

Обърна се, но не видя никого. После, горе, по стълбите към втория етаж, тя се появи на светло. Беше облечена в торбеста раирана пижама, сигурно на баща й, предположи Хари.

— Извинявай, Аурура. Нямах избор.

— Знам. Прочетох в интернет, че е убил бармана. И чух разговора с татко.

Столе хукна към дъщеря си, размахвайки ръце. В очите му избиха сълзи.

— Аурура, не си длъжна… — гласът му се прекърши.

— Тате — тя седна спокойно на стълбите над тях. — Искам да помогна.

ДВАЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

В нощта на вторник срещу сряда

Мона До стоеше до Монолита^[9]. Видя как Трюлс Бернтсен бързо приближава в мрака.

Когато се уговаряха да се срещнат в този парк, журналистката предложи няколко малко по-дискретни, по-слабо известни скулптури, защото дори през нощта Монолита привличаше туристи, жадни за забележителности. Но след три „а?“ й стана ясно, че Трюлс Бернтсен не познава нито една друга скулптура освен Монолита.

Тя го дръпна към западната страна на обелиска, по-далеч от двете двойки, които се любуваха на покривите на готическите църкви на изток. Подаде му плик с обещаната сума. Той го прибра във вътрешния джоб на дългото яке „Армани“, което, по една или друга причина, върху неговото тяло не стоеше като яке „Армани“.

— Нещо ново? — поинтересува се репортерката.

— Повече няма да ти снасям — заяви Трюлс и трескаво се озърна.

— И защо?