ЖАЖДА

Той я погледна, сякаш за да провери дали не се шегува.

— Убиха човека, да му се не види.

— Значи следващия път ще гледаш да ни предоставиш информация, която да е по-малко… смъртоносна.

Трюлс Бернтсен изпуфтя.

— Вие, журналистическата пасмина, сте по-безскрупулни дори и от мен.

— Дали? Ти ни разкри самоличността на бармана, а ние все пак решихме да не поместваме нито името му, нито снимката му в материала.

— Ти чуваш ли се какви ги дрънкаш, До? — поклати глава Трюлс. — Току-що отведохме Валентин при човечец, виновен само за две неща: държал е бара, където Валентин е решил да се отбие преди едно от убийствата си, и се е съгласил да помогне на полицията.

— Говориш в множествено число. Да не би да те гризе съвестта?

— Ти какво, за психопат ли ме мислиш? Естествено е да възприемам случилото се като ужасна постъпка.

— Няма да отговоря на въпроса ти за психопата, но съм съгласна; напакостихме сериозно на невинен човек. Следователно повече да не очаквам информация от теб, а?

— Ако престана да ти снасям, оттеглянето ми от уговорката освобождава ли те от задължението да пазиш името ми в тайна?

— Спокойно, оставаш анонимен.

— Добре. Значи и вие сте имали съвест.

— Е, чак пък съвест… Правим го не толкова от загриженост за репутацията на източника, колкото от страх какво ще кажат колегите ни, ако изпортим свой информатор. Впрочем твоите колеги как реагираха?

— Усетиха ме и ме изолираха. Не присъствам на оперативките и съм в пълно неведение за хода на разследването.

— Ами? Усещам как изведнъж ми стана безинтересен, Трюлс.

— Цинична си, но поне си искрена, Мона До.

— Благодаря ти, предполагам.

— Е, имам малко информация като за сбогом. Но тя е на съвсем друга тема.

— Да чуем…

— Главният секретар Белман чука публична личност.

— За такива клюки няма пари, Бернтсен.

— Добре, не ми плащайте. Просто го публикувай.

— Редакторите не си падат по истории за известни личности, хванати в изневяра, но ако разполагаш с доказателства и искаш лично да направиш изявление за нашия вестник, може и да ги убедя. В такъв случай обаче ще те

цитираме и ще посочим цялото ти име.

— Това би било равносилно на самоубийство и ти го знаеш. Ще ти кажа къде се срещат. Изпратете папарак.

— Sorry, но не става така — засмя се Мона До.

— И защо?

— В чужбина пресата може и да се рови из извънбрачните афери на известните, но в малка Норвегия нещата стоят по друг начин.

— И защо?

— Според официалното обяснение — защото не падаме толкова ниско.

— А според неофициалното?

Мона потръпна зиморничаво и сви рамене:

— Понеже на практика човешкото падение няма граници, моята лична теория гласи, че отказът да се занимаваме с тази тема е пример за синдрома „всички-имаме-кирливи-ризи-така-че-я-по-добре-да-не-вадим-чуждите“.

— На норвежки, ако обичаш.

— Семейните редактори не са по-верни от всички други. Огласиш ли нечия забежка, рискуваш — в малка общественост като норвежката — да ти го върнат по същия начин. Ние пишем за кръшкачи в чужбина и евентуално за удар под пояса, нанесен от една публична личност на друга. Но да се ровим из чаршафите на двама души на високи властови позиции? — Мона До поклати глава.

Трюлс презрително издуха събрания въздух през носа си.

— И няма начин да го пробуташ на редакторите?

— Аферата хвърля ли сянка върху професионализма на Белман?

— Ами… ъъъ… не, не мисля.

Мона вдигна глава към Монолита, символизиращ безжалостния стремеж към върха.

— Явно наистина много мразиш този човек.

Трюлс не отговори. Доби леко озадачен вид, сякаш досега това изобщо не му беше хрумвало. Мона се запита какво ли се случва зад сипаничавото му, непривлекателно лице, чиято антипатичност се подсилваше от обратната захапка и малките озлобени очи. Почти й дожаля за него. Почти.

— Ще тръгвам, Бернтсен. Ще се чуем.

— Дали?

— Нищо не се знае.

Мона се отдалечи. По едно време се обърна и погледна към Трюлс Бернтсен, осветен от прожекторите около Монолита. Пъхнал ръце в джобовете си, прегърбен, той се взираше в нещо. В тази поза — неподвижно застинал като околните гранитни статуи — изглеждаше безпределно самотен.

Хари се взираше в тавана. Призраците не дойдоха. Навярно тази нощ нямаше да смущават сънищата му. Появата им беше непредвидима. Отборът им нарасна с още едно попълнение. В какъв ли вид щеше да го навести Мехмет? Хари се насили да изтласка неприятните мисли и се заслуша в тишината. Холменколен беше тих район. Трябваше да му се признае това безспорно предимство. Но на Хари му идваше твърде тих. Той предпочиташе да чува шумовете на града. Неслучайно в джунглата е ценно да чуваш всякакви звуци, които да те известят за наближаваща опасност, да ти подскажат какво се задава. Тишината съдържа твърде оскъдна информация. Ала не тишината го държеше буден, а празната друга половина на леглото.

На практика самотните нощи в леглото му многократно надхвърляха нощите, през които бе делил постелята си с жена. Защо тогава се чувстваше толкова сам, той, неизменният преследвач на самотата, никога неизпитващ потребност от други хора?

Хари се обърна на хълбок и се опита да затвори очи.