ЖАЖДА

Качи се в колата. Два пъти удари силно челото си във волана. Запали, даде ляв мигач за влизане в движението, макар че други автомобили не се виждаха, и спокойно потегли.

— Спри там — посочи Хари на таксиметровия шофьор.

— Три след полунощ е, човече. Този бар категорично е хлопнал кепенците.

— Барът е мой.

Хари плати и слезе. Там, където преди няколко часа кипеше трескава активност, сега не се виждаше жива душа. Огледът беше приключил, но входната врата беше запечатана с бяла лента, щампована с националния герб — лъв — и надпис „Полиция. Не преминавай. Не късай лентата. Нарушителите носят наказателна отговорност по силата на наказ. кодекс, член 343“.

Хари пъхна ключа и го завъртя. Дръпна бравата, тиксото се спраска. Влезе.

Бяха оставили лампичките под огледалните рафтове включени. Присви едното си око и насочи показалец към бутилките, все едно се прицелва с пистолет. Девет метра. Ами ако беше натиснал спусъка? Как щеше да приключи всичко тогава? Нямаше начин да разбере. Каквото било — било. Вече нищо не можеше да направи. Освен да забрави, разбира се. Пръстът му се прицели в бутилката с „Джим Бийм“. Червената светлина отдолу придаваше на течността златист отблясък. Хари прекоси помещението и мина зад бара, грабна една чаша и я подложи под бутилката. Напълни чашата до ръба. Защо само да се залъгва?

Усети как мускулите по цялото му тяло се изопнаха и за миг се запита дали няма да повърне още преди първата глътка. Успя да задържи обаче и стомашното съдържание, и пряснопоетия алкохол чак до третата глътка. Тогава се наведе над мивката и преди жълтозеленият бълвоч да плисне в металното корито, той успя да види, че дъното още е покрито със засъхнала кръв.

ДВАЙСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Сряда сутринта

В осем без пет машината за шварцкафе в котелното приключи втория си работен цикъл за тази сутрин.

— Къде се бави Хари? — попита Вюлер и пак си поглед, на часовника.

— Нямам представа. Да почваме без него — предложи Бьорн Холм.

Смит и Вюлер кимнаха.

— И така — подхвана Бьорн. — В момента Аурура Ауне се намира в централния офис на „Нокас“ — фирмата, поддържаща банкомата, от който Йертсен е изтеглил пари — и преглежда видеозаписи в присъствието на баща си, служителка на „Нокас“ и наш колега от „Грабежи“, специалист по охранителни камери. По план трябва да прегледат записите от четири денонощия максимум за осем часа. Ако откритата разписка действително е от трансакция, извършена лично от Валентин, и при повечко късмет, до четири часа ще разполагаме с фалшивата му самоличност. Дори да се позабавят, до осем вечерта ще знаем под какво име се представя.

— Фантастично! — възкликна Смит. — Не… е ли фантастично?

— Просто предпочитам да не се радваме прибързано — отвърна Бьорн. — Говори ли с Катрине, Андерш?

— Да. Даде ни разрешение да използваме „Делта“. Отрядът е в повишена готовност.

— „Делта“ са онези с автоматите и противогазите… нали?

— Започваш да влизаш в час, Смит — усмихна се Бьорн и забеляза, че Вюлер за пореден път си поглежда часовника. — Нещо притеснява ли те, Андерш?

— Дали да не се обадим на Хари?

— Звънни му, щом искаш.

В девет вечерта — Катрине току-що беше разпуснала оперативката на разследващата група — тя събра на куп книжата от бюрото си и тогава видя застаналия на вратата мъж.

— Смит? Вълнуващ ден, а? Върху какво работите вие долу?

— Опитваме се да се свържем с Хари.

— Още ли го няма?

— Няма го и не си вдига телефона.

— Сигурно е в болницата. Там задължават посетителите да си изключват мобилните апарати. Смущавали медицинската апаратура. Пълни глупости, разбира се. Като приказките как джиесемите разстройвали навигационните системи на самолетите.

Катрине забеляза, че Смит не я слуша, а се взира покрай нея.

Тя се обърна. На екрана на мултимедията все още стоеше снимка от свързания към нея служебен компютър. Кадър от местопрестъплението в „Джелъси“.

— Знам — кимна Катрине. — Страшничко е.

Психологът поклати глава с вид на сомнамбул, без да отмества поглед от екрана.

— Добре ли си, Смит?

— Не — бавно изрече той. — Не съм добре. Изпитвам непоносимост към кръв и към прояви на насилие и не знам дали ще понеса да гледам още човешко страдание. Този тип… Валентин Йертсен… като психолог се опитвам да го разглеждам в чисто професионален план, но имам чувството, че го намразвам.

— Никой от нас не е чак такъв железен професионалист, Смит. Малко омраза не е повод за притеснение. Понякога е приятно да имаш кого да мразиш, както се изразява Хари.

— Той ли го казва?

— Той или „Рага Рокерш“. Нещо друго да те тревожи?

— Говорих с Мона До от „Ве Ге“.

— Виж, тя също е сред обектите, заслужаващи да станат прицел на омразата ни. Какво иска тази жена?

— Аз я потърсих, не тя мен.

Катрине спря да подрежда листовете си.

— Изложих й при какви условия съм съгласен да дам интервю за Валентин Йертсен. Първо, да говоря за Йертсен в най-общ план и да не засягам нито с дума хода на разследването. Интервюто ще се излъчи в подкаст, тоест радиопредаване…

— Знам какво е подкаст, Смит.