ЖАЖДА

След като представителите на управляващата партия напуснаха ресторанта, Микаел и Исабеле Скойен седнаха. Бяха резервирали сепаре в един от новите крайбрежни ресторанти сред новопостроените жилищни комплекси в историческия район Сьоренга. Зад тях се издигаха възвишението Екебер и Операта, а отпред се простираше новият плаж. Малки вълни браздяха водата във фиорда. Платната на ветроходите приличаха на бели запетайки в далечината. По последни прогнози се очакваше бурята да връхлети Осло преди полунощ.

— Добре мина, а? — попита Микаел и наля в чашите им остатъка от водата „Вос“.

— „Общо взето позитивната позиция” — изимитира Исабеле и сбърчи нос.

— Какво те притеснява в този израз?

— Уклончивото „общо взето“. Досега не го бяха използвали. А по-колективното „кабинета на премиера“ вместо само „премиера“, говори, че се дистанцират.

— И защо ще го правят?

— Чу каквото чух и аз. Предимно те разпитваха за Вампириста и колко време ще отнеме да го заловите.

— Стига де, Исабеле, нормално е! В момента това е тема номер едно навсякъде.

— Питат те, защото всичко опира дотам, Микаел.

— Но…

— Не им трябваш нито ти, нито способностите ти да ръководиш министерство, не разбра ли?

— Е, малко пресилваш нещата, но да, в общи линии…

— Нужни са им атрактивната ти визия с тази превръзка над окото, героичният ти статус, популярността ти, твоят просперитет. Защото точно това липсва на сегашното правителство, а ти го въплъщаваш. Без изброеното няма да струваш и пукната пара в техните очи. А честно казано… — тя отмести чашата встрани и стана — и в моите.

— Какво? — усмихна се невярващо Микаел.

Исабеле Скойен свали късото си кожено палто от стоящата закачалка.

— Отлично знаеш, че не понасям неудачници. Пред пресата те изкарах герой, задето си спасил положението, изтупвайки праха от позабравения Хари Хуле. Дотук той арестува гол деветдесетгодишен дядка и пожертва живота на невинен барман. В резултат ти изглеждаш пълен неудачник, Микаел. Нещо по-лошо: в очите на обществото превърна и мен в неудачница. Това не ми харесва. Затова те оставям.

— Ти какво, да не ти е дошло? — засмя се Микаел Белман.

— Преди следеше по-внимателно цикъла ми.

— Е, твоя си работа — въздъхна Микаел. — Доскоро.

— Май си схванал „оставям“ само в конкретното му значение.

— Исабеле…

— Сбогом. Хареса ми какво им каза за успехите в личен план. Заложи на семейния живот.

Микаел я проследи с поглед. Вратата зад нея се хлопна.

Сервитьорът надникна. Микаел поиска сметката и плъзна поглед над фиорда. Говореше се, че проектантите на апартаментите до самия бряг не са съобразили с очакваните климатични промени и покачващото се ниво на водата. Микаел обаче го беше взел предвид. Неслучайно избра да си построи къща на голяма надморска височина, в квартал „Хойенхал“. Там бяха на сигурно място, морето не можеше да ги залее и удави, неканени гости и зложелатели не можеха да се промъкнат незабелязано до дома им, някаква си буря не можеше да отнесе покрива. Тяхната крепост бе годна да удържи доста по-сериозни набези. Белман отпи от чашата си. Намръщи се и огледа течността вътре. „Вос“. Защо хората са готови да се бръкнат надълбоко за вода, чийто вкус по нищо не превъзхожда обикновената чешмяна? Не защото смятат „Вос“ за по-вкусна, разбира се, а защото предполагат, че околните мислят така. Затова поръчват „Вос“, когато излязат на заведение с поразително скучните си кукленски женички и часовниците си водомери. Това ли е причината понякога да го наляга носталгия? По Манглерю. Прищяваше му се някоя събота вечер да се напие при Улсен, да се надвеси над барплота и да си налее халба на аванта, докато съдържателят блее в друга посока, да изтанцува последен танц, притиснал плътно Ула, докато титулярите в хокейния отбор на Манглерю и рокерите от клуб „Кавазаки 750“ го стрелкат злобно, а Микаел очаква с нетърпение двамата с Ула да си тръгнат, само двама-дваменички в нощта, да минат по „Плугвайен“ към хокейната зала и езерото Йостеншо, а там да спрат и той да й показва звездите и да й разправя как някой ден ще ги достигнат.

Бяха ли успели? Навярно да. Навремето, когато беше малък и с баща му се изкачваха из планината, изморен, Микаел често си отдъхваше при мисълта за покорения връх. После обаче откриваше, че зад него се издига друг, по-висок.

Микаел Белман затвори очи.

И сега се чувстваше по същия начин. Изморен. Можеше ли да спре дотук? Да си легне, да почувства вятъра гъделичкането на пирена, нагорещения от слънцето камък. Да заяви, че ще остане тук. Споходи го шантава идея. Да звънне на Ула и да й каже точно това: оставаме тук.

Сякаш в отговор телефонът извибрира в джоба на сакото му. Сигурно го търсеше Ула.

— Ало?

— Катрине Брат съм.

— О, здравей.

— Само да те осведомя, че открихме зад какво име се крие Валентин Йертсен.

— Как?

— През август е изтеглил пари близо до Централната гара. Преди шест минути успяхме да го идентифицираме на запис от охранителна камера. Използваната карта е издадена на името на Александър Драйер, роден през 1972-ра.

— И?

— Въпросното лице е загинало в автомобилна катастрофа през 2010-а.