ЖАЖДА

— Така ще елиминирам възможността да ме цитират некоректно. Ще се разпространи само онова, което кажа. Имам ли благословията ти?

Катрине се замисли.

— Първият ми въпрос е защо.

— Защото се шири масова психоза. Съпругата ми се страхува, децата ми са изплашени, съседите и другите родители в училището също се боят. В качеството си на научен изследовател смятам за свой дълг да поразсея страховете им.

— Какво толкова ще им стане, ако се страхуват?

— Не четеш ли вестници, Катрине? Складовете на магазините за заключващи и алармени системи се опразниха в рамките на миналата седмица.

— Всички се страхуват от онова, което не разбират.

— Страхът е продиктуван и от друго. Първоначално си мислехме, че си имаме работа с вампирист в чист вид. Болен, сбъркан индивид, тласкан към агресия от дълбоки личностни разстройства и парафилии. Но това чудовище се оказа хладнокръвен, цинично пресметлив воин, способен на рационални преценки, който при нужди отстъпва — като в турската баня, например. И атакува при всеки удобен случай. Като… като на тази снимка. — Смит стисна очи и извърна глава. — Признавам, самият аз изпитвам страх. Цяла нощ не съм мигнал да си блъскам главата как е възможно един и същи човек да е извършил тези убийства, как изобщо можах да сгреша толкова. Умът ми не го побира. Но съм длъжен да го проумея, никой не притежава подобри предпоставки да разбере това от мен. Единствен аз мога да обясня как разсъждава това чудовище. Защото след като разбудя какво се върти в главата му, хората ще овладеят страха си. Няма да изчезне, но те ще се сдобият с увереността, че ще бъдат в състояние да вземат разумни предохранителни мерки, и това ще уталожи тревогата им.

Катрине сложи ръце на кръста.

— Да видим дали съм схванала правилно. И ти не разбираш как точно разсъждава Валентин Йертсен, но държиш да го обясниш на хората?

— Да.

— Да ги излъжеш, за да ги успокоиш?

— По-скоро ще успея да постигна второто. Първото едва ли. Даваш ли ми благословията си?

Катрине прехапа долната си устна.

— Прав си, че като специалист в тази област носиш отговорност за информираността на хората. Хубаво ще е, естествено, хората да се поуспокоят. Стига да не изнасяш следствени тайни.

— Няма.

— Не можем да си позволим повече теч на информация. Единствена аз от целия етаж знам какво прави в момента Аурура. Дори главният секретар не е в течение.

— Разчитай на пълната ми дискретност.

— Той ли е? Той ли е, Аурура?

— Тате, стига си ме пришпорвал.

— Ауне, дали да не поседнем навън и да ги оставим на спокойствие?

— На спокойствие? Това е дъщеря ми, полицай Вюлер, и тя иска…

— Послушай го, тате. Изчакайте отвън. Аз съм добре.

— Така ли? Сигурна ли си?

— Напълно — Аурура се обърна към служителката на „Нокас“ и към полицая от „Грабежи“: — Не е той. Давайте нататък.

Столе Ауне стана и му се зави свят. Навярно защото се изправи твърде рязко. Или защото цяла нощ не беше мигнал. Или защото днес не беше сложил нито залък в устата си. Или защото от три часа не беше отлепял поглед от компютърния екран.

— Седни на капането, а аз ще донеса кафе — подкани го Вюлер.

Ауне само кимна.

Вюлер излезе. Столе се загледа в дъщеря си зад стъклената преграда. Аурура енергично подканяше полицая кога да превърта записа напред, кога да го стопира, кога да връща назад. Не си спомняше да е виждал дъщеря си толкова вдадена в някакво занимание. Навярно бурната му реакция и тревогата му бяха прекалени. Може би най-лошото вече бе отминало, навярно Аурура вече бе намерила начин да превъзмогне случилото се, докато те двамата с Ингри бяха тънали в блажено неведение.