ЖАЖДА

И сега не се нуждаеше от други хора. Не му трябваха хора.

Трябваше му единствено тя.

Нещо изпука. Навярно дървените стени. Или някоя подова дъска. Или пък бурята щеше да подрани, а призраците да закъснеят.

Хари се обърна на другата страна, пак затвори очи.

Пред спалнята нещо проскърца.

Хари стана, отиде до вратата и отвори.

Беше Мехмет.

— Видях го, Хари.

На мястото на очите му имаше две черни кухини и оттам със съскане се виеше дим.

Хари се сепна от кошмара.

Телефонът мъркаше като котка на нощното шкафче.

Хари вдигна.

— Да?

— Обажда се доктор Стефенс.

Хари изпита внезапна болка в гърдите.

— Става дума за Ракел.

Беше повече от ясно, че става дума за Ракел. Друг повод да се чуят, естествено, нямаше. Стефенс разбираемо започваше така издалеко само за да му предостави няколко секунди да се мобилизира преди предстоящите новини.

— Не сме в състояние да я изведем от комата.

— Какво?

— Ракел не се събужда.

— Тя… дали ще…

— Не можем да кажем. Хари. Знам, че имаш куп въпроси, но и ние имаме куп неизвестни. Друго няма какво да ти кажа, освен, че работим на пълни обороти.

да ти клатя, освен, че работим на пълни обороти.

Хари захапа бузата си отвътре, за да се убеди, че това не е просто началото на нов кошмар.

— Добре, добре. Може ли да я видя?

— В момента не, защото я преместихме в интензивното за наблюдение. Ще ти се обадя веднага щом получим някаква яснота. Но най-вероятно ще отнеме време, защото засега Ракел остава в кома, затова не стой със затаен дъх

Хари си даде сметка, че Стефенс е прав. Беше спрял да диша.

Затвориха. Хари продължи да се взира в телефона. Ракел не се събужда. Ами не се събужда, разбира се, кой би искал да се събуди? Хари стана и слезе на долния етаж. Затрака с кухненските долапи. Нищо. Празно, опразнено. Повика такси и се качи да се облече.

Той погледна синята табела, прочете името и намали. Отби в банкета и изгаси двигателя. Огледа се. Гора и шосе. Напомняше му за онези нищонезначещи, монотонни пътища във Финландия, където те спохожда чувството, че шофираш през безкрайна гора. Където дърветата стоят като безмълвна стража от двете страни на шосето, а да скриеш труп е толкова лесно, колкото и да го потопиш в морето. Изчака някаква кола да мине и погледна в огледалото, фарове не се виждаха. Нито отпред, нито отзад. Слезе на шосето, заобиколи и отвори багажника. Тя беше почти прозрачно бледа, избледнели бяха дори луничките й… А изплашените й очи чернееха огромни над кърпата, вързана пред устата й. Той я извади на ръце от багажника и я изправи на крака. Хвана белезниците и я преведе през шосето, през канавката, към черната стена от дървета. Включи фенера. Тя трепереше неистово, железните гривни дрънчаха.

— Не се бой, миличка Нищо няма да ти сторя.

Вярваше си, че е искрен. Не искаше да я наранява. Станатото — станало, но стига толкова. Навярно и тя го усещаше, разбираше колко я обича. Навярно трепереше не от страх, а защото беше само по бельо и кимоното на японската му приятелка.

Навлязоха между дърветата Все едно пристъпиха в къща. Тук се спускаше различна тишина. Същевременно се разнасяха нови звуци. По-кратки, но по-отчетливи, макар и неразпознаваеми звуци. Пукане, въздишка, вик. Почвата беше мека, краката им потъваха в килима от борови иглички, който поглъщаше шума от стъпките им. Пристъпваха като младоженци в храм.

Той преброи до сто и спря. Вдигна фенера и освети наоколо. Светлият конус мигом откри каквото търсеше. Овъглено масивно дърво, разцепено на две от поразил го гръм.

Отведе я до дървото. Тя не оказа никаква съпротива, когато той разкопча белезниците й, обви ръцете й около ствола и пак ги щракна. Същински агнец, помисли си той, докато я гледаше коленичила и обхванала дървото сякаш в прегръдка. Жертвен агнец. Защото той не беше женихът, а бащата, който принася детето си пред олтара.

Погали я по бузата за последен път и се обърна да си върви. Някъде иззад дърветата се обади глас:

— Тя е жива, Валентин.

Той спря и машинално насочи фенера по посока на звука.

— Разкарай го — нареди гласът от тъмното.

Валентин се подчини.

— Тя искаше да живее — отвърна той.

— А барманът не искаше ли?

— Той можеше да ме идентифицира. Нямаше начин да рискувам.

Валентин се ослуша, но чу само тихо свирукане от ноздрите на Марте, докато си поемаше дъх.

— За пръв и последен път ти оправям бакиите — заяви гласът. — Носиш ли револвера, който получи?

— Да.

Къде беше чувал този глас?

— Остави го до нея и изчезвай. Съвсем скоро ще си го получиш обратно.

Мина му през ума да извади револвера, да намери човека с фенера и да го убие. Да убие разума, да заличи следите, отвеждащи към него, да отприщи единовластието на демона. Възпря го само съображението, че другият може и да му потрябва.

— Къде и кога? — извика Валентин. — Вече няма как да използваме шкафчето в турската баня.

— Утре. Ще ти съобщя. Така и така вече чу гласа ми, ще ти звънна по телефона.

Валентин извади револвера от кобура и го остави пред момичето. Хвърли й последен поглед. После си тръгна.