ЖАЖДА

Макар гниенето да говореше, че отдавна е мъртва, мишки и плъхове не бяха нападнали голата жена, обесена на въже, завързано за металните пречки на покрива на клетката. Сравнително запазеният вид на трупа разкриваше в подробности какво й е причинил убиецът. Разрези. Множество прободни рани от нож. Толкова много жертви бяха минали пред очите на Хари — всяка осакатена по различен начин. Хората вероятно си мислеха, че след толкова много видени ужасии човек претръпва. И беше донякъде вярно. Човек действително свикваше да вижда наръгани при инциденти и пораженията, нанесени с нож при ръкопашен бой; свикваше да вижда убити с хладно оръжие, използвано като ефективно средство за умъртвяване или като оръдие за отприщване на ритуална лудост. Но това не го правеше по-подготвен за подобна гледка. За обезобразено тяло, чиито рани ясно говореха за целта на убиеца. Да се опива от физическото страдание и от паниката на жертвата, след като е разбрала какво й предстои. Да изпитва сексуално удоволствие и да постига удовлетворение чрез изобретателни садистични прийоми. Да предизвика шок, отчаяна безпомощност и гадене у онези, които открият накълцаното тяло. Дали убиецът бе успял да постигне замисъла си?

Зад Хари леисманът се задави,

— Не тук — побърза да го предупреди той. — Излез навън.

Чу как тътрещите се стъпки се отдалечават, докато отваряше вратата на клетката. Влезе вътре. Момичето беше възслабо, с белоснежна кожа, изпъстрена с червени петънца. Не от кръв. Бяха лунички. В корема й зееше черна дупка като от куршум.

Хари се съмняваше, че тя сама се е обесила, за да съкрати мъките си. Причина за смъртта можеше да е огнестрелната рана в корема, но той допускаше убиецът да е изстрелял куршума във вече мъртвото тяло, разгневен в безсилието си, че тя вече не е способна да обслужва нагона му — така децата продължават да блъскат вече строшената играчка.

Отстрани рижавата коса от лицето на мъртвата. Отстрани и съмненията. Застиналата гримаса не носеше печата на преживените страдания. Истински късмет. Когато не след дълго призракът й навестеше Хари в сънищата му, той предпочиташе лицето й да остане безизразно.

— К-кой е това?

Хари се обърна. Халстайн Смит още носеше шапката нахлупена над ушите и зъзнеше, но Хари се съмняваше треперенето да се дължи на студа.

— Марте Рюд.

ТРИЙСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА

Неделя вечерта

Хари седеше с глава, заровена в шепи, и слушаше тежките стъпки и гласовете от горния етаж. Шареха из дневната, из кухнята, из коридора, отцепваха, маркираха със знаменца, заснемаха.

Хари се насили да вдигне глава и пак да се сблъска с потресаващата гледка.

Обясни на ленсмана, че до идването на огледната група в никакъв случай не бива да свалят Марте Рюд от въжето. Причината: имаха, разбира се, основания да решат, че жертвата е издъхнала от обилна кръвозагуба. Нали в багажника на Валентин откриха голямо количество кръв. Но дюшекът в лявата част на клетката говореше в полза на по-различна версия. Беше почернял, пропит с отпадъчни продукти от човешкия организъм. А точно над дюшека, закопчани за железните пречки, висяха чифт белезници.

По стълбите към мазето затрополиха стъпки. Добре познат глас изпсува гръмко. Бьорн Холм се показа с разкървавено чело. Застана до Хари и хвърли поглед към клетката. Почти мигновено отвърна глава.

— Сега разбирам защо ленсманът и неговият помощник имаха рана на едно и също място. Както впрочем и ти. Защо обаче никой от трима ви не си направи труда да ме предупреди? — Бьорн се обърна към стълбите и извика: — Внимавай да не…

— Ох! — простена глух глас.

— Кой малоумник е проектирал стълбите така, че който слиза, да си издрънчи главата в…

— Не искаш да я гледаш — прекъсна го шепнешком Хари.

— Моля?

— И аз не искам, Бьорн. Тук съм от близо час, но, дявол да го вземе, не мога да претръпна.

— Тогава защо продължаваш да стоиш?

Хари стана.

— Била е сама толкова време, та си помислих…

Той долови издайническото вибрато в гласа си. Бързо тръгна към стълбите и кимна на полицая от огледната група, който разтъркваше пострадалото си чело.

Ленсманът стоеше в коридора, съсредоточено заслушан в телефона.

— Смит? — попита едносрично Хари.

Ленсманът посочи нагоре.

Хари завари психолога да прелиства папката с името на Александър Драйер. Халстайн вдигна глава.

— Това долу е дело на Александър Драйер, Хари.

— Дай да го наричаме Валентин. Сигурен ли си?

— Всичко е описано в бележките ми. Наръгванията с нож. По време на един от сеансите той ми довери как си фантазирал, че изтезава и после убива жена. Описа го в подробности — като творец, набелязващ щрихите на творчески замисъл.

— И въпреки това ти не сигнализира в полицията?

— Мислех да го направя, разбира се, но къде ще му излезе краят, ако ние, психолозите, алармирахме органите на реда за всички ужасяващи престъпления, които нашите клиенти извършват във въображението си? — Смит захлупи лице в дланите си. — Само като си помисля колко хора още щяха да са живи, ако просто бях…