ЖАЖДА

Е, освен когато си сложи силикон в гърдите, но това не се брои. Пък и Венке си беше жена с принципи. Затова нито веднъж не беше изневерявала на господин Сювертшен въпреки множеството отправени й предложения. Получаваше ги предимно във фитнес центрове като този. Сваляха я най-вече млади момчета, които я вземаха за стара лачена чанта. Тя обаче открай време си падаше по по-зрели мъже. Е, не чак дърти като онзи сбръчкосан дядка с обветрено лице, възседнал велотренажора до нея. По-скоро по такива като съседа й. Като Хари Хуле. Мъже с по-ниско ниво на интелект и зрялост от нея просто не й въздействаха сексуално. Тя имаше нужда от такива, които да я стимулират, да обезпечават и духовния, и материалния й комфорт. Така стояха нещата. Няма защо да се преструва, че друго би й свършило работа. По отношение на последния критерий нейният благоверен изцяло удовлетворяваше изискванията й. Колкото до Хари, той беше непревземаем. Пък и нали го раздаваше принципна. А освен това в няколкото случая, в които мъжът й я спипа да му слага рога — да са били най-много два-три пъти! — го хващаше такава нелепа ревност, че започваше да я заплашва как щял да я лиши от всички привилегии и от жизнения й стандарт. Но това беше преди госпожа Сювертшен да започне да се придържа към имиджа на примерна съпруга.

— Защо толкова красива жена като теб не е омъжена?

Думите долетяха накъсани, все едно смлени от воденичен камък. Венке се обърна към стареца на велотренажора. Той й се усмихваше. Дълбоки като бразди бръчки насичаха тясното му лице. Имаше плътни устни и дълга, мазна коса. Слаб, широкоплещест. Същински двойник на Мик Джагър. Ако човек се абстрахира от червената кърпа, вързана около главата му, и брадичката „катинарче“.

Венке се усмихна и вдигна лявата си ръка, на която не носеше никакви пръстени.

— Омъжена съм, но свалям халката, защото ми пречи, докато вдигам тежести.

— Жалко — отвърна старецът. — Защото аз не съм женен и веднага бих ти предложил да се с-сгодим.

И на свой ред също вдигна ръката си. Само че дясната. Венке подскочи. За миг си помисли, че й се привижда. Нима в дланта на този човек наистина зееше толкова голяма дупка?

— Олег Фауке пристигна — съобщи глас по интеркома.

— Да влезе — отвърна Джон Д. Стефенс, оттласна назад стола си от бюрото и надникна през прозореца на Лабораторната сграда към отделението за трансфузионна медицина.

Вече беше видял как младежът слиза от малката японска кола с работещ двигател. Зад волана седеше друго младо момче, най-вероятно надуло парното до дупка. Защото днес дърво и камък се пукаше от студ и грееше слънце. Мнозина възприемаха като парадокс, че през юли безоблачното небе вещае жега, а през януари — минусови градуси. Защото мнозина ги мързеше да се запознаят с най-основните закономерности във физиката и метеорологията, с начина, по който функционира светът. Стефенс вече не се дразнеше, че хората смятат студа за нещо самостойно, вместо да го разглеждат в неразривна връзка с топлината. Студът се явява естественото, господстващото. Топлината — изключението. Както убийствата и жестокостите представляват естественото, логичното, а милосърдието — аномалия, резултат от засуканите прийоми на стадния човек да обезпечава оцеляването на вида. Защото проявите на милосърдие са насочени само към собствения вид, а безграничната жестокост на човека към други видове е подсигурила неговото оцеляване. Например, умножаването на популацията на човешкия вид е създало предпоставки хората не просто да ловуват, а да произвеждат месо. Що за израз — производство на месо! Що за идея! И човекът започва да затваря животни в клетки, отнема им всички удоволствия от живота и всички възможности да разгърнат жизнения си потенциал, опложда ги принудително, за да дават мляко и крехко бебешко месо, отнема им потомството още при раждането, слуша как майките мучат и реват от отчаяние и пак ги запложда. Хората се вдигат на бунт, защото определени видове като кучетата, китовете, делфините и котките били използвани за храна. Но човешката милозливост спира дотам. По непонятни причини не се разпростира и върху далеч по-интелигентните прасета. На тях им отрежда унижение и участта да служат като месо за ядене. Консумацията на свинско датира от толкова много години, че човек дори не се замисля за перфидните жестокости на съвременната хранителна промишленост. И това ако не е промиване на мозъци!

Стефенс се вторачи във вратата, която щеше да се отвори всеки миг. Питаше се дали някога ще проумеят. Че моралът — според редица заблудени, изпратен от Бога и константна величина — всъщност е променлива категория и бива заучаван подобно на естетическите ни идеали, на насажданите представи кой е наш враг и на модните тенденции. Едва ли щяха да го разберат. И точно затова няма нищо чудно защо човечеството отказва да проумее и приеме радикални изследователски проекти, надхвърлящи границите на шаблонното му мислене. Хората просто отказват да осъзнаят, че при цялата си жестокост някои начинания са логични и необходими.

Вратата се отвори.