ЖАЖДА

Спряха на червено пред „Блиц“ — някогашен бастион на норвежкия пънк. И сега се мяркаше някой и друг „гребен“. Бьорн Холм се усмихваше широко на Хари. Беше щастлив; щеше да става баща; случаят с Вампириста бе приключен; шофираше малко екстремно в автомобил, който мирише на седемдесетте, и говореше за музика горе-долу от същото време.

— Гледай преди дванайсет да си готов, Бьорн.

— Ако не греша, централата на БАТО се намира във Вашингтон, но там сега е посред нощ.

— Имат представителство и в Европол в Хага. Опитай там.

— Добре. Разбра ли защо Вюлер е взел вещите на Валентин?

— Не — Хари се взираше в светофара. — При теб ли е компютърът на Лени Хел?

— При Торд е. Уговорихме се да ни чака в котелното.

— Супер — с настойчивия си поглед Хари се опитваше да пришпори светофара да светне зелено.

— Хари?

— Да?

— При огледа не остана ли с впечатлението, че Валентин светкавично се е евакуирал от апартамента си точно преди „Делта“ да го щурмуват? Сякаш някой го е предупредил в последния момент?

— Не-излъга Хари.

Светна зелено.

Торд сочеше и обясняваше на Хари, докато зад тях кафемашината къркореше и ръмжеше.

— Това са имейлите от Лени Хел до Валентин непосредствено преди убийствата на Елисе, Ева и Пенелопе.

Имейлите бяха кратки. Съдържаха само името и адреса на жертвата и дата. Нарочения ден на убийствата. И трите писма завършваха по един и същи начин: „Инструкции и ключове — на уреченото място. Изгори инструкциите, след като ги изчетеш.“

— Информацията, която може да се извлече, е оскъдна, но достатъчна.

— И защо настоява инструкциите да се изгорят?

— Не е ли очевидно? — сви рамене Торд. — Съдържат информация, която би отвела полицията до Лени.

— Но не е изтрил имейлите на компютъра си. Дали защото знае, че висококвалифицираните IT специалисти — като теб — знаят как да възстановят дори изтрита електронна кореспонденция?

Торд поклати глава

— В днешно време вече не е толкова лесно. Особено ако и подателят, и получателят притежават известни познания.

— Лени е бил компютърен специалист и непременно е бил запознат с начините за надеждно изтриване на писма. Тогава защо не го е направил?

— Например защото си е давал сметка, че стигне ли се дотам, да разполагаме с техните компютри — неговия и на неговия съучастник — играта вече така или иначе ще е приключила.

Хари кимна бавно.

— Навярно Лени е бил наясно от самото начало, че един ден войната, която води от бункера си, ще бъде изгубена. И тогава ще има само едно решение: куршум в главата.

— Възможно е — Торд си погледна часовника. — Има ли друго?

— Чувал ли си за стилометричен анализ на писмо?

— Да. Опит да идентифицираш пишещия по стиловите характеристики на текста му. След скандала с фалита на „Енрон“ няколкостотин хиляди имейла станаха обществено достояние и изследователите в областта на стилометрията използваха достъпния корпус, за да направят проучвания с какъв успех ще идентифицират подателя. Регистрираха между осемдесет и деветдесет процента успеваемост.

След като Торд излезе, Хари набра редакция „Криминални“ във „Ве Ге“.

— Обажда се Хари Хуле. Може ли да говоря с Мона До?

— Отдавна не сме се чували, Хари — отвърна познат глас: един от по-възрастните журналисти. — Щеше да е напълно възможно, ако Мона не беше изчезнала. От няколко дни никаква я няма.

— Как така?

— Изпрати ни есемес, че излиза в кратък отпуск и телефонът й ще бъде изключен. Разумно решение През последната година това момиче се скъса от работа. Редакторът обаче малко се ядоса, защото тя не поиска разрешение, а само изпрати два-три реда и си би камшика. Ех, тази днешна младеж, а, Хуле? С нещо да ти помогна?

— Няма нужда, благодаря — Хари прекрати връзката. Прикова поглед в телефона за миг. после го пусна в джоба си.

В единайсет и петнайсет Бьорн Холм беше изнамерил името на човека, внесъл револвера „Рюгер Редхок“ в Норвегия — моряк от Фаршун. В единайсет и половина Хари се чу с дъщеря му. Тя си спомняла оръжието добре, защото като малка веднъж изпуснала тежкия над килограм пистолет върху големия пръст на крака на баща си. Не знаеше обаче какво е станало с револвера.

— След като се пенсионира, татко се премести в Осло, за да е близо до мен и сестра ми. После се разболя и започна да върши разни щуротии. Например, да подарява свои вещи. Разбрахме за тези негови приумици след смъртта му. Докато разчиствахме в дома му, не открих револвера. Възможно е и него да е подарил.

— Но не знаете на кого?

— Не.

— Споменахте, че е бил болен. От същата тази болест ли почина?

— Не, отиде си от пневмония. Бързо и сравнително безболезнено, за щастие.

— Ясно. А каква всъщност беше болестта, предизвикала промени в поведението му? И при кой лекар се е лекувал?

— Там е работата, че и това не знам. Ние със сестра ми се досещахме, че му има нещо, но татко си остана със самочувствието на силен моряк. От неудобство да не го помислим за слаб криеше болестта си. Пазеше в тайна и диагнозата си, и лечението. Чак на погребението негов стар доверен приятел ми каза от какво е страдал.

— Този човек знае ли името на лекуващия го лекар?