ЖАЖДА

— Възобновили са разследването, чувам. Вчера от Отдела за борба с насилието също идваха да вземат разни работи. Май помня на кой рафт беше кашонът. Но да видим какво ще каже тая пущина… — той затрака по клавишите на компютъра. Натискаше ги и мигом си дърпаше пръста, все едно парят. Плъзна поглед надолу по екрана. — … мда… пущината пак заби… — погледна Бьорн примиренчески и с малко безпомощно изражение. — Кажи, Бьорн, не беше ли по-лесно, когато просто отваряхме папката и откривахме точно…

— Кой дойде от Отдела? — попита Бьорн Холм, опитвайки се да прикрие нетърпението си.

— Как му беше името? Онзи със зъбите.

— Трюлс Бернтсен?

— Не, не, мъжът с хубавите зъби. Новобранецът.

— Андерш Вюлер — каза Бьорн.

— Мхм — Хари се облегна на стола в котелното. — Взел е револвера на Валентин?

— Плюс железните зъби и белезниците.

— Йенс не го ли е питал за какво са му?

— Не. Звъннах на служебния на Вюлер, но казаха, че днес бил в почивка. Пробвах на мобилния му.

— И?

— Не ми вдигна. Сигурно спи. Ще опитам пак.

— Недей.

— Да не му ли звъня?

Хари затвори очи.

— Накрая и нас ни прецакват — прошепна той.

— Какво?

— Нищо. Да отидем лично да събудим Вюлер. Ще се обадиш ли на колегите да попиташ къде живее?

Половин минута по-късно Бьорн затвори слушалката на стационарния телефон и назова адреса с ясна дикция.

— Шегуваш се — смая се Хари.

Бьорн Холм зави по тихата улица и подкара предпазливо волвото „Амазон“ между грамадите сняг, натрупан от двете страни, където засипани автомобили сякаш се бяха пъхнали в бърлогите си за зимен сън.

— Пристигнахме — Хари се наведе напред и погледна към четириетажната фасада. Между втория и третия етаж светлосинята стена беше нашарена с графити.

— Улица „Софие“ номер 5 — обяви Бьорн. — Едно време ти живееше тук!

— Сякаш е било в друг живот. Изчакай ме в колата.

Хари слезе, изкачи двете стъпала и огледа звънците.

Част от някогашните имена бяха сменени. Името на Вюлер стоеше под мястото, където някога се намираше неговото. Хари натисна звънеца на Вюлер. Изчака. После пак. Нищо. Посегна да позвъни за трети път, но вратата се отвори и навън изскочи забързана жена. Хари улови вратата, преди да се е затворила автоматично. Влезе в сградата.

Миризмата на стълбището си беше същата като едно време. Носеха се аромати на норвежка и пакистанска кухня, примесени със сладникавата смрад, идваща от апартамента на госпожа Сенхайм на първия етаж. Хари се ослуша. Тишина. Тръгна по стълбите, като се стараеше да не вдига шум. По навик прескочи шестото стъпало, което проскърцваше.

На първата площадка застана пред вратата.

Зад матираното стъкло не светеше.

Хари почука и зачака. Огледа бравата. Прецени, че много лесно би могъл да я разбие. Твърда пластмасова карта и еднократен, силен натиск. Представи си какво би било да мине от другата страна на барикадата. Да влезе в ролята на човека, който прониква неканен в чужди домове. Пулсът му се ускори, дишането запоти стъклото отпред. Тази възбуждаща тръпка, дали и Валентин я бе изпитвал, когато бе нахълтвал в домовете на жертвите си?

Хари почука повторно. Почака, реши, че няма смисъл да чака повече, и се обърна да си върви. В същия миг чу стъпки зад вратата. Зад матираното стъкло се мярна сянка. Вратата се отвори.

Андерш Вюлер се появи гол до кръста, по дънки, небръснат. И въпреки това не изглеждаше като току-що станал от сън. Тъкмо обратното. Зениците му бяха разширени, а челото — запотено. На едното му рамо Хари забеляза кръв. Вероятно от рана.

— Какво правиш тук, Хари? — попита Вюлер. Гласът му звучеше по-различно от онзи висок момчешки тембър, с който Хари бе свикнал да го свързва. — И как успя да влезеш в сградата?

Хари се прокашля.

— Трябва ни серийният номер на револвера на Валентин. Позвъних на домофона.

— И?

— И ти не ми отвори. Предположих, че спиш, затова изчаках някой да излезе и използвах момента. Живял съм тук, на горния етаж, и знам колко слабо се чуват звънците.

— Така е — Вюлер се протегна и се прозина.

— Е? У теб ли е?

— Кое?

— Револверът „Редхок“.

— А, за него ли питаш. Да, у мен е. Искаш серийния номер, нали? Чакай да го донеса.

Вюлер притвори вратата. През стъклото Хари видя как Андерш се изгуби по коридора. Към спалнята, съобрази Хари, понеже всички апартаменти в сградата имаха еднакво разположение. После силуетът се приближи към вратата, но свърна наляво — там се намираше дневната.

Хари бутна вратата и влезе. Долови аромат на парфюм. Вратата на спалнята беше затворена. Ето затова значи бе отишъл там Вюлер. За да затвори вратата на спалнята. Воден от професионален навик, Хари се огледа за дрехи и обувки в коридора, които евентуално да му подскажат нещо, но не забеляза необичайни вещи. Ослуша се. После с три дълги безшумни стъпки се озова в дневната. Андерш Вюлер не го беше чул. Коленичил пред ниска масичка с гръб към Хари, той пишеше нещо в бележник. До бележника стоеше чиния с парче пица. С пеперони. До чинията — големият револвер с червената дръжка. Нито следа обаче от белезниците и железните зъби.