ЖАЖДА

Знаеше, че няма да издържи да го затворят пак. Затова се потули. Скри се от полицая с поглед на убиец. Три години кротува. Цели три години въздържание. И накрая пак го налегна чувството, че са го наврели в дрешник. После му се отвори възможност да си поиграе, без да рискува. Е, опасността да бъде разкрит, разбира се, не беше напълно елиминирана: задължително условие, за да се възбуди. Нуждаеше се от миризмата на страх — на своя собствен и на нейния. Нямаше значение на колко години са, как изглеждат, големи ли са, или малки. Стига да са жени. Или потенциални майки, както се изрази един от онези малоумни психиатри. Наклони глава и я огледа. Апартаментът не беше шумоизолиран, но това вече не го безпокоеше. Чак сега, когато я виждаше съвсем отблизо и на такава светлина, забеляза, че Ева със специалното име има пъпчици около устата, сега широко отворена. Тя без съмнение се опитваше да вика, но колкото и да се напъваше, нямаше да успее. Защото под отворената й уста зееше дупка със същата големина. Кървав зев в шията на мястото на гръкляна. Беше приковал Ева към стената на дневната, а от наръфаната й трахея бълбукаха и се пукаха кървави мехурчета. Вратните й мускули се стягаха и отпускаха като на болен от ХОББ^[4], докато отчаяно се мъчеше да си поеме въздух. И понеже дробовете й продължаваха да функционират, щеше да изкара още няколко секунди. Ала друго предизвикваше неговия захлас: като прегриза гласните й струни с железните зъби, успя да спре безконечното й каканижене.

А докато светлината в очите й гаснеше, той потърси в погледа й признаци на ужаса от предстоящия край, на желанието да поживее още секунда. Не ги откри. Защо тази жена не положи повече усилия? Навярно й липсваше въображение. Или вкус към живота. Вбесяваше се, когато толкова лесно се разделяха с живота.

ДЕСЕТА ГЛАВА

Събота сутринта

Хари тичаше. Някои хора бягат, защото им доставя удоволствие. Например Харуки Мураками. Хари харесваше книгите му — освен онази за бягането, тя така и не успя да го грабне и не я прочете. Хари бягаше не защото обичаше да бяга, а защото му доставяше удоволствие да спира. Да е приключил с бягането. Виж, вдигането на тежести му допадаше. Болката, локализирана на конкретно място и ограничавана от издръжливостта на мускулите, от нежеланието да страдаш. Навярно това показваше колко слаб характер има и колко е склонен да избягва страданието, да търси анестезия още преди да го е заболяло.

Дръгливо ловно куче, от онези, с които се обзавеждат богаташите в Холменколен, макар да ходят на лов веднъж на две години, се стрелна встрани от пътеката. Собственикът се появи на стотина метра зад него. Тичаше. Спортен екип „Ъндър Армър“ от тазгодишната колекция. Докато се разминаваха като два насрещни влака, Хари доби известно впечатление за техниката му на бягане.

Жалко, че не се движеха в една посока. Хари щеше да го следва плътно, да му диша във врата, да го подлъже, че се е отказал да го изпреварва, и да го надмине по нанагорнището към езерото Трюван. Да му покаже износените подметки на двайсетгодишните си адидаски. Олег казваше, че Хари се държи детински, когато излизат да потичат заедно, защото дори когато предварително си обещаят да не се състезават, в крайна сметка Хари не се стърпява и предлага да си устроят надпревара по последния хълм. В своя защита Хари изтъкваше, че макар и инициатор на надпреварата, в крайна сметка именно той губи, понеже Олег го превъзхожда с изумително високия обем кислород, който можеше да поеме за единица време, физическата си издръжливост впрочем той дължеше отчасти на майка си. От нея я бе наследил.

Две затлъстели жени по-скоро вървяха, отколкото бягаха, и пъхтяха толкова силно, че не чуха Хари. Той свърна по по-тясна просека. И изведнъж се озова в непознат терен. Дърветата тук растяха по-нагъсто и пропускаха по-малко светлина и Хари вкуси забравен страх от детството си, преди пак да излезе на открито. Страхът, че ще се изгуби и повече няма да намери пътя към къщи. Но сега Хари знаеше точно къде отива, къде е вкъщи.

Някои хора харесваха чистия въздух тук горе, меките горски пътеки с окосена трева, тишината и уханието на борови иглички. Хари харесваше изгледа над града. Харесваше звука и миризмата му; усещането, че може да го докосне; че може да се удави в него, да се погуби в него. Наскоро Олег го попита как би искал да умре. Мирно в съня си, отвърна Хари. Олег пък избра внезапна и сравнително безболезнена раздяла с живота. Хари излъга. Би искал да се напие до смърт в бар в града под краката си. И Олег бе излъгал. Хари беше сигурен. И той на свой ред би предпочел неотдавнашния си ад и рай и би си инжектирал свръхдоза хероин. Алкохол и хероин. Любовници, които двамата бяха изоставили, но никога нямаше да забравят. Без значение колко дълго са били разделени с тях.

Хари удари финален спринт по автомобилната рампа. Чу как чакълът хрущи под подметките му, мярна госпожа Сювертшен зад завесите на съседната къща.