ЖАЖДА

Ракел виждаше как Хари се отдалечава от нея и се пренася при гласа на жената от телефона. Ракел искаше да протегне ръце към него, но беше твърде късно, вече се бе отнесъл. Голото слабо тяло с мускули, гърчещи се като корени под бледата кожа, още стоеше пред нея. Очите с излинелия син цвят вследствие от дългогодишна злоупотреба с алкохол продължаваха да почиват върху нея. Но той вече не я виждаше, погледът му бе обърнат навътре. Снощи й обясни защо се налага да поеме случая. Ракел не се противопостави. Защото ако изхвърлят Олег от Академията, имаше голям риск той пак да започне да се друса. А от двете злини — да изгуби Хари или да изгуби Олег — Ракел предпочиташе да изгуби Хари. Беше натрупала няколкогодишен тренинг в живеенето без него и знаеше, че може да се лиши от присъствието му. Не знаеше обаче способна ли е да живее без сина си. Ала докато Хари излагаше мотива си да приеме предложението на Белман — а именно, доброто на Олег — в главата й отекваше отгласът от едно скорошно съждение на Хари: „Защото един ден, когато наистина ми се наложи да излъжа, ще е в моя полза да ме мислиш за откровен.“

— Идвам веднага — каза той. — Продиктувай ми адреса.

Затвори и започна да се облича. Бързо, експедитивно, със старателно отмерени движения. Като машина, която най-после започва да работи по предназначение. Ракел го изпиваше с поглед, запаметяваше всяка подробност, както човек се стреми да запечата образа на любим, с когото му предстои продължителна раздяла.

Хари профуча покрай нея, без да я погледне, без да отрони дори дума за сбогом. Тя беше изместена, отстранена от съзнанието му от друга любов. Две неща можеха да й го отмъкнат: алкохолът и убийствата. Този път го обсеби онази страст, от която Ракел се боеше повече.

Хари стоеше пред заградителните полицейски ленти. Прозорец на първия етаж се отвори и оттам се подаде Катрине.

— Пусни го — нареди тя на младия униформен полицай, препречил му пътя.

— Няма значка — възрази той.

— Това е Хари Хуле! — извика Катрине.

— Сериозно ли? — полицаят измери Хари от глава до пети и повдигна лентата. — А аз си мислех, че той е само легенда.

Хари изкачи трите стъпала до отворената врата на апартамента. Вътре тръгна по пътечката между белите флагчета, с които групата за оглед маркираше находките. Двама криминалисти бяха коленичили на пода и човъркаха някакъв процеп.

— Къде…?

— Там вътре — упъти го единият.

Хари спря пред посочената врата. Пое си дъх и освободи ума си от мисли. Влезе.

Постара се да попие възможно повече информация: светлина, миризми, обстановка, всичко налично. Плюс онова, което липсваше.

— Добро утро, Хари — поздрави Бьорн Холм.

— Може ли? — помоли тихо Хари.

Бьорн се отмести на крачка от дивана, над който се бе надвесил, и откри трупа. Вместо да се приближи, Хари се отдръпна назад. Сцената. Композицията. Съвкупността. После пристъпи напред и се задълбочи в детайлите. Жената седеше на дивана с разкрачени крака. Изпод набраната рокля надничаха черни бикини. Главата лежеше отпусната върху облегалката, а дългата изрусена коса висеше зад дивана. Във врата зееше дълбока рана.

— Била е убита там — Бьорн посочи стената до прозореца.

Хари плъзна поглед по тапета и необработените подови дъски.

— Този път кръвта е по-малко — забеляза Хари. — Не е прегризал сънната артерия.

— Може да не е успял да я улучи — предположи Катрине, която дойде от кухнята.

— Ако раната наистина е от ухапване, значи този тип има адски мощни челюсти — заключи Бьорн. — Средната сила на човешката захапка е седемдесет килограма на сантиметър, но този изверг е откъснал отведнъж гръкляна и част от трахеята. Дори да носиш железни зъби, за такива големи поражения е нужна много сила.

— Или много ярост — отбеляза Хари. — Има ли ръжда или боя около раната?

— Не. Парченцата от напуканите места вероятно са се отронили при нападението на Елисе Хермансен и сега няма какво да пада.

— Мхм. Или пък е използвал друг инструмент. Този път не е пренесъл тялото на леглото.

— Разбирам накъде биеш, Хари, но извършителят е един и същ — настоя Катрине. — Ела да видиш.

Заведе го в кухнята. Криминален експерт вземаше проби от вътрешността на стъклена кана от блендер, оставена в мивката.

— Направил си е шейк — поясни Катрине.

Хари преглътна. Каната беше омазана в нещо червено.

— От кръв и лимони от хладилника — Катрине посочи жълтите спирали от лимонена кора върху плота.

Хари усети начални пристъпи на гадене. Същото като с първото питие. От него ти се повдига и ти иде да повърнеш. След като обърнеш още две обаче, не можеш да се спреш. Кимна и излезе от кухнята. Огледа банята и спалнята и се върна в дневната. Затвори очи и се вслуша. Жената, позата на тялото, начинът, по който то беше изложено на показ подобно на експонат. И го чу. Ехото. Беше той. Нямаше кой друг да е.

Хари отвори очи. Пред него стоеше рус младеж. Струваше му се познат отнякъде.

— Андерш Вюлер — представи се младежът. — Следовател.

— Здравей. Завърши Академията преди колко? Година-две?

— Преди две.

— Поздравления за високия успех.

— Благодаря. Как само помните оценките на курсантите си!