ЖАЖДА

Някакво отмерено пукане нарушаваше тишината. Сякаш накъде нагоре по етажите цъкаше часовник. Конусовидният лъч от фенера все едно избутваше тъмнината напред и я сгъстяваше, сбиваше я като снега, който едно време, като тийнейджъри, Трюлс и Микаел се хващаха да ринат в дворовете на разни пенсионери в Манглерю. После изтръгваха хищно стотачките от разтрепераните им старчески ръце с обещанието да отидат да ги развалят. Ако някой от тези бабички и дядовци още е жив, продължава да си чака рестото.

Под обувките им нещо изхрущя.

Трюлс дръпна полицая за якето. Той наведе фенера надолу. Проблеснаха парчета стъкло. Трюлс видя и неясни отпечатъци от ботуши върху кръв. Между петата и предната част на подметката имаше празно място. Твърде голямо стъпало за жена, прецени Трюлс. Следите водеха надолу. На партера обаче се губеха. Пукането се усили.

Трюлс даде знак на колегата си да продължи нагоре. Взираше се внимателно в стъпалата. Окървавените отпечатъци от подметки добиха по-ясни очертания. Трюлс погледна нагоре, спря и вдигна пистолета. Остави другия полицай да се изкачва. Трюлс беше видял нещо. То падаше през светлия лъч. Блещукаше в червено. През цялото това време бяха чували не часовник, а сочния, пльокащ звук от капеща кръв.

— Вдигни фенера — нареди Трюлс.

Полицаят се закова, обърна се и за миг се стъписа, защото очакваше колегата да го следва плътно, а изведнъж установи, че той е изостанал и гледа нагоре. Мъжът се подчини.

— Пресвета Дево! — прошепна той.

— Амин.

На стената пред тях висеше жена.

Карираната й пола беше запретната и отдолу се подаваха белите й бикини. От едното й бедро, на височината на главата на полицая, зееше голяма рана, от която бликаше тънка струя кръв. Вадичката се проточваше по прасеца й и се вливаше в обувката — явно препълнена, защото кръвта преливаше и се стичаше към върха на обувката, откъдето капеше в черна локва върху стълбищната площадка. Ръцете на мъртвата бяха вдигнати над обронената над гърдите глава, китките — оковани в чифт странни белезници, чиято верига беше надяната на металната стойка на етажната лампа. „Който е вдигнал тази жена, трябва да е бил много силен“ — съобрази Трюлс. Косата й покриваше лицето и шията и му пречеше да огледа за други рани, но съдейки по изтеклото количество кръв в локвата и оскъдното сълзене от раната на бедрото, жената беше източена кажи-речи до последна капка.

Трюлс огледа щателно жертвата. Постара се да запомни всяка дребна подробност. Жената приличаше на картина. Ето този израз щеше да използва при разговора с Мона До: „като картина на стената“.

Горе, на площадката, се открехна врата. Подаде се бледо лице.

— Отишъл ли си е?

— Така изглежда. Вие ли сте господин Амюнсен?

— Да.

Съседът отвори широко вратата и светлината от апартамента нахлу на площадката. Чу се паническо възклицание.

Навън изкрета възрастен мъж, а жена — навярно съпругата му — надникна боязливо от прага.

— Посети ни самият дявол — въздъхна старецът. — И вижте какво стори.

— Ако обичате, не се приближавайте — предупреди ги Трюлс. — Това е местопрестъпление. Имате ли представа накъде е побягнал извършителят?

— Ако знаехме, че си е тръгнал, досега да сме излезли да помогнем — отвърна Амюнсен. — От прозореца на дневната видяхме някакъв мъж. Излезе от блока и тръгна към метростанцията. Възможно ли е той да е убиецът? Вървеше си съвсем спокойно.

— Преди колко време го видяхте?

— Да има най-много петнайсет минути.

— Външен вид?

— А сега де — мъжът се обърна към съпругата си за помощ.

— Съвсем обикновен човек, нищо особено — описа го тя.,

— Именно — потвърди съседът. — Нито висок, нито нисък. Нито рус, нито черен. С костюм.

— Със сив костюм — уточни жената.

Трюлс кимна на колегата си. Той мигом схвана подканата и подаде информация по радиостанцията, закачена на гърдите му:

— Искам подкрепление на „Ховсетервайен“ 44. Заподозреният е забелязан да се движи пеша в посока метростанцията преди петнайсет минути. Висок около 175 сантиметра, вероятно от норвежки произход, със сив костюм.

Госпожа Амюнсен също излезе на площадката. Краката не я държаха. Пантофите й се тътрузеха по пода. Тя посочи жената на стената с разтреперан показалец. Напомни на Трюлс за онези пенсионери, на които някога ринеше снега.

— Предупредих ви да не се приближавате — повиши глас той.

— Ама… — подхвана старицата.

— Влезте си обратно, госпожо! Местопрестъплението не бива да се замърсява преди идването на криминалистите. Ако имаме въпроси към вас, ще позвъним.

— Ама… тя не е мъртва.

Трюлс се обърна. На светлината от отворената съседска врата той видя как десният крак на окованата жена потрепва като от мускулен спазъм. И неволно го осени шантава мисъл. Че тя е заразена. Вампирясала. И сега се събужда, жадна за кръв.

ДВАНАЙСЕТА ГЛАВА

Събота вечерта