ЖАЖДА

Усети болка и погледна надолу. Той издърпа ръката си измежду краката й. Лицето му беше отчасти в сянка, но тя все пак видя как той подуши пръстите си. Пенелопе се опита да извика, но безуспешно.

— Добре, любима. Чиста си. Можем да започваме.

Разкопча якето и ризата си, разтвори я и оголи гърдите си. Показа се татуирано лице, застинало в беззвучен писък също като нейното. Мъжът изпъчи гърди, сякаш за да й покаже татуировката си. Или обратното. Да покаже Пенелопе на демона, оголил зъби.

Той бръкна в джоба си, извади някакъв предмет и го размаха пред очите й. Зъби от черно желязо.

Пенелопе успя да си поеме малко въздух. И закрещя.

— Точно така, любима — засмя се той. — Давай. Музика, докато работим.

Той отвори широко уста и постави ченето.

Между стените отекнаха неговият гръмък смях и нейните пронизителни писъци.

В редакцията на „Ве Ге“ бръмчаха гласове. На големи телевизионни екрани, окачени по стените, вървяха международни новинарски емисии. Завеждащият новините в електронното издание и редакторът му непрекъснато го осъвременяваха.

Мона До и фотографът стояха надвесени над столовете им и разглеждаха снимките на десктопа.

— Пробвах какви ли не ракурси, за да изглежда поне малко зловещ. Не става и туйто — въздъхна фотографът.

Мона виждаше, че е прав. Халстайн Смит изглеждаше непоправимо добродушен под пълноликата луна.

— Въпреки това целта е постигната — забеляза шефът на новинарския отдел. — Я вижте гледанията. Скочиха до деветстотин на минута.

Мона следеше менящите се показания на брояча от дясната страна на екрана.

— Имаме победител — обяви шефът. — Ще го преместим на челно място в сайта. Дали да не поискаме от дежурния редактор да го сложи на първа страница в утрешното печатно издание?

Фотографът вдигна юмрук и Мона послушано чукна кокалчетата на свитите си пръсти в неговите. Според баща и този поздрав нашумял покрай Тайгър Уудс. Асистентът му контузил великия състезател при задължителното им плясване на длани, след като Уудс улучил с пичинг удар шестнайсетата дупка на финалния кръг от турнир на „Мастърс“. Баща й много се косеше, задето вродената луксация на тазобедрената й става се явяваше пречка да стане голяма голфърка, както се беше надявал. Самата Мона намрази голфа още първия път, когато баща й я заведе на голф игрище. Нивото беше смехотворно ниско и тя спечели наградата с един много къс и грозен удар. Треньорът на младежкия отбор обаче отказа да я включи в отбора, защото предпочитал възпитаниците му да падат, но поне привидно да докарват, че играят голф. И Мона заключи стиковете в мазето на баща си и започна да се поти във фитнес залата. Там никой не критикуваше по какъв начин вдига сто и двайсет килограма от земята. Килограми, брой удари, брой гледания — успехът се измерва в числа. Твърдиш ли друго, значи се страхуваш от истината и се заблуждаваш, че лъжата е необходима на средностатическия човек. В момента обаче повече я занимаваше полето за коментари в сайта. Осени я една идея, породена от думите на Смит, че Вампириста не се бои от риска. Ако чете „Ве Ге“, може пък да напише коментар към статията в онлайн изданието.

Погледът й пробяга по оставените мнения, които непрекъснато се увеличаваха.

Обичайните заподозрени.

Дежурните съчувстващи изразяваха съболезнованията си към жертвите.

Самозвани социолози обясняваха как една или друга политическа партия е виновна за общество, което произвежда един или друг вид нежелани индивиди, в конкретния случай — вампирист.

Към тях прибави и палачите, онези, дето не пропускат сгоден случай да поскандират за смъртно наказание и химическа кастрация.

И, разбира се, закъде без зевзеците — имитатори на великите комици и привърженици на виждането, че човек може да се шегува с всичко. „Горещо препоръчваме бандата „Wampire“. „Веднага продавайте, ако притежавате акции в Тиндър!“

Ако се натъкне на подозрителен коментар, какво да предприеме? Да съобщи на Катрине Брат и компания? Защо пък не? Дължеше го на Трюлс Бернтсен. Или по-скоро да се обади на русия, на Вюлер. Тъкмо ще го направи свой длъжник. И в реалния живот хората поставяха околните в категории „да“ и „не“ като в Тиндър.

Мона се прозина. Отиде до бюрото и вдигна сака.

— Отивам да поблъскам — подвикна тя на дежурната редакторка.

— По това време?! Нощем?

— Обади се, ако изникне нещо.

— Смяната ти приключи преди час, До, оттук други поемат…

— Аз следя случая. Обади се на мен, чу ли?

Някой се изсмя, когато вратата се хлопна зад гърба й.

Навярно заради походката й. Или се присмиваха на арогантното й поведение. Сякаш с него им казваше „аз съм амбициозно момиче и се справям с всичко сама“. Дремеше й. Да, накуцваше, голяма работа. И щеше да се справи съвсем сама.

Асансьор, рамков металдетектор, въртяща се врата и тя излезе от стъклената сграда, където се помещаваше медията. Навън грееше пълна луна. Мона вдиша въздуха. Готвеше се нещо голямо. Просто го усещаше. И тя непременно щеше да участва.