ЖАЖДА

— Аз ще остана тук да пипна черновата тук-там, за да качим интервюто в сайта още преди да потеглим. Имате ли безжичен интернет в къщата?

Халстайн Смит й издиктува паролата — freudundgammen. Вече беше приключила с половината текст, когато светкавица от фотоапарат блесна в далечината.

Неофициално: Мона До избягваше диктофона заради недостатъка му да документира точните думи на събеседника. Не се беше случвало Мона До умишлено да напише нещо в разрез със схващането, изразено от интервюирания. Но бележникът й даваше свободата да парафразира. Да преформулира изреченията на събеседника си на вестникарски език, достъпен за читателите. Език, който да ги заинтригува.

„Психолог: Вампириста може да затрие цели села!“

Журналистката си погледна часовника. Трюлс Бернтсен обеща да й звънне в десет, ако е изникнало нещо ново.

— Не харесвам научнофантастични филми — сподели мъжът, седнал срещу Пенелопе Раш. — Най-много ме дразни звукът, който се чува, когато космическите кораби минават покрай камерата. Шшшув! — изимитира той. — В космоса няма въздух и следователно няма и звуци. Съвършено тихо е. Баламосват ни.

— И още как — засмя се Пенелопе и отпи от чашата си с вода.

— Харесвам Алехандро Гонзалес Иняриту — мъжът също надигна чашата си. И той си беше поръчал минерална вода. — „Бютифул“ и „Вавилон“ ми допадат повече от „Бърдмен“ и „Завръщането“. Само се опасявам Иняриту да не тръгне да угажда на масовия вкус.

Пенелопе потръпна от задоволство. Не толкова защото току-що бе споменал двата филма, оглавяващи личната й класация, а защото използва и слабо познатото презиме на Иняриту. Преди малко събеседникът й подчерта колко харесва любимия й писател (Кормак Маккарти) и любимата й туристическа дестинация (Флоренция).

Вратата се отвори. Досега бяха единствените гости в малкия забутан ресторант, който той предложи, но ето че влезе още една двойка. Сътрапезникът на Пенелопе премести стола си и застана с гръб към тях. Тя успя да го огледа скришом. Вече беше забелязала, че е слаб, висок горе-долу колкото нея, с изискани маниери и елегантно облекло. Но беше ли привлекателен? Затрудняваше се да прецени. Определено не можеше да се нарече грозен, но в цялото му излъчване имаше нещо загладено. Тя се усъмни, че е само четирийсетгодишен, за колкото се представи. Кожата около очите и врата му беше опъната, сякаш се бе подлагал на фейслифтинг.

— Не бях чувала за този ресторант — каза тя. — Много е тих.

— П-прекалено тих ли ти идва?

— Не, харесва ми.

— Следващия път може да отидем на едно място, където предлагат бира „Кирин“ и черен ориз. Ако обичаш, де?

Пенелопе насмалко да ахне от смайване. Как така бе налучкал и любимото й ястие? Тя просто обожаваше черен ориз! Повечето й приятели изобщо не знаеха за съществуването на такава зърнена култура. Руар пък мразеше черен ориз. Дъхал му на здравословна храна и на снобарщина. Донякъде имаше право. Черният ориз съдържаше повече антиоксиданти дори от боровинките и навремето с него приготвяли суши, предназначено само за императора и неговото семейство.

— Обожавам черен ориз. Какво друго обичаш?

— Работата ми.

— Какво работиш?

— Художник съм.

— Колко вълнуващо! Какво…

— Инсталации.

— Руар… бившият ми… също е художник. Дали не се познавате?

— Съмнявам се. Не се движа в утвърдените творчески кръгове. Самоук съм.

— Но щом се издържаш с изкуство, е странно, че не съм чувала за теб. Осло е малък град.

— Прехраната си изкарвам с други занимания.

— Какви?

— Охранителна дейност.

— Не правиш ли изложби?

— Правя, но достъп има само отбрана, професионална публика. Не разгласявам пред журналисти.

— Колко интересно, че залагаш на елитарното. Все повтарях на Руар да опита същата стратегия. Какво използваш в инсталациите си?

Той избърса чашата си със салфетка.

— Модели.

— Какви модели? Живи хора ли?

— И да, и не — усмихна се той. — Я по-добре ти ми разкажи за себе си, Пенелопе. Какво харесваш?

Тя подпря брадичката си с пръст. А сега де… Какво харесва? Имаше чувството, че той вече е изчерпил тази тема. Сякаш предварително бе прочел книга за нея.

— Харесвам хората. Честността. Обичам семейството си. Обичам децата.

— Обичаш и по-силовия подход — той хвърли поглед към двойката, седнала през две маси.

— Моля?

— Обичаш по-силовия подход и грубите закачки — той се наведе над масата. — Виждам го в очите ти, Пенелопе. Не ми пречи. И аз не си падам по лигавщини. Тук започна да става доста оживено. Да отидем ли у вас?

Отне й секунда да схване, че той не се шегува. Сведе поглед. Беше отпуснал ръка съвсем близо до нейната и пръстите им почти се докосваха. Тя преглътна. Защо привлича все откачалки? Приятелките и непрекъснато й повтаряха, че най-добрият начин да преодолее Руар е да се среща с други мъже. И тя опита, но попадаше или на нескопосани програмисти, неспособни да вържат две думи на кръст, и цяла вечер се налагаше тя да поддържа разговора, или на такива като този, дето гледаха да забършат нещо за едното чукане.

— Ще се прибера сама — отсече Пенелопе и се огледа за сервитьора. — Аз ще платя.