ЖАЖДА

— Белман никога не би огласил информацията, с която разполага за миналото на Олег. Така би злепоставил и себе си, защото няма как да оправдае дългото си бездействие.

Хари усили радиото.

— Чувала ли си това парче? Изпълнява го Аурура Акснес, много е…

— Мразиш електронната музика.

— По-малко от посоката, която взе нашият разговор.

Катрине въздъхна. Спряха на червено. Тя се наведе към предното стъкло.

— Виж. Пълнолуние.

— Пълнолуние — отбеляза Мона До и надникна през прозореца. Оттам се виждаха околните земеделски площи с меко нагънат релеф.

Под лунната светлина блестяха като заснежени.

— Дали то ще увеличи вероятността убиецът да посегне за трети път още тази нощ?

— Едва ли — усмихна се Халстайн Смит. — От разказите ви за двете убийства съдя, че у този вампирист водещи са некрофилията и садизмът. Те надделяват над митоманията и самочувствието му на свръхестествено създание. Но той със сигурност ще убие пак.

— Интересно — Мона До си водеше записки в бележник, поставен върху кухненската маса до чаша с чай от зелено чили. — Къде и как ще стане според вас?

— Значи, и втората жертва е била на среща, уредена чрез Тиндър, така ли?

Мона До кимна, докато продължаваше да записва. Повечето й колеги използваха диктофони, но макар да беше сред най-младите криминални репортери, тя предпочиташе стария метод. В яростната надпревара сред журналистите кой пръв ще публикува сензационна новина употребата на лист и химикалка спестява ценно време, защото журналистът нанася поправки върху материала си още докато записва. Така гласеше официалното й обяснение. Този метод й даваше сериозно предимство най-вече при отразяването на пресконференции. Макар че днес следобед, на брифинга в Главното управление, на репортерите не им трябваха нито диктофони, нито бележници. Нескончаемата мантра на Катрине Брат — „без коментар“ — накрая вбеси дори най-опитните журналисти в тази сфера.

— Още не сме публикували информацията във вестника, но според анонимен източник от полицията Ева Долмен е изпратила есемес на своя приятелка. В него пишело, че отива на среща с познат от Тиндър.

— Ясно — Смит си нагласи очилата. — Убиецът ще се придържа към метода, който досега се е доказал като успешен, убеден съм.

— Какво бихте казали на жените, възнамеряващи да излязат на среща с непознат през следващите няколко дни?

— Първо да изчакат полицията да залови Вампириста.

— Според вас той ще продължи ли да използва Тиндър, след като прочете материала и разбере, че начинът му да си намира жертви е станал всеобщо достояние?

— Той страда от психоза и рационалното претегляне на риска няма да го спре. Този човек не е класическият сериен убиец, който планира спокойно действията си; не е хладнокръвен психопат, който не оставя следи, спотайва се, плете мрежата си и търпеливо изчаква известно време, преди да убие пак.

— Според нашия източник разследващите смятат, че става дума именно за класически сериен убиец.

— Не, вампиристът страда от друга форма на налудност. От първостепенно значение не е убийството, а ухапването и кръвта. Те подклаждат патологичния му нагон. Той вече не може да спре, достигнал е точката на кипене, психозата му е в зенита си. Надеждата на разследващите в такива случаи — за разлика от случаите на класически серийни убийци — е, че ще го идентифицират и заловят бързо, защото той е извън контрол, все му е едно дали ще го разобличат. И класическият сериен убиец, и вампиристът са природни бедствия в смисъл, че са обикновени хора, но с болна психика. Но докато серийният убиец е вихър, който може да вилнее до безкрай и няма как да предвидиш кога ще стихне, вампиристът прилича на каменно свлачище. Трае кратко. Дори за броени минути обаче едно свлачище е способно да затрие цяло село, нали?

— Факт — потвърди Мона и записа „да затрие село“. — Благодаря ви, Смит, предоставихте ми цялата нужна информация.

— Казах ви съвсем общи неща — разпери ръце ученият. — Дори съм учуден, че сте били толкова път дотук само за това.

Мона До извади айпада си.

— Така или иначе трябваше да дойдем, за да ви снимаме. Реших да придружа фотографа. Вили?

— Представям си го да позира насред полето — каза фотографът, който дотогава мълчаливо беше слушал интервюто. — Ширналата се земя и светлината от луната.

Мона се досещаше каква е идеята му. Самотен мъж, нощен мрак, пълнолуние, вампир. Кимна едва забележимо на колегата си. Понякога беше по-добре да не разкриваш пред модела замисъла на снимката, защото рискуваш да срещнеш съпротива.

— Възможно ли е и съпругата ми да се снима заедно с мен? — попита Смит с видимо смущение. — Все пак ще изляза на страниците на „Ве Ге“… За нас това е голяма работа.

Мона До се усмихна. Очарователно. Хрумна й още по-брутална идея: да заснемат как психологът захапва врата на съпругата си като един вид нагледна демонстрация на двете убийства, но това, разбира се, би било вече прекалено, кощунствен хумор на фона на зверските престъпления.

— Редакторите ще предпочетат да позирате сам — отвърна тя.

— Разбирам. Обещах на жена ми да попитам — усмихна се извинително той.