ЖАЖДА

Тя не успя да се обърне. Не успя да бръкне в чантата си. Докато се усети, една ръка се стрелна отзад, стегна китките й и притисна гръдния й кош толкова силно, че дъхът й секна. Чантата й се свлече по стълбите. Колкото и яростно да риташе, Пенелопе улучи само нея. Закрещя, но дланта, запушила устата й, заглуши писъците й. Миришеше на сапун.

— Няма, няма, Пенелопе — прошепна глас в ухото й. — Няма кой да те чуе в цялата в-вселена. Шшшув!

Долу, вероятно на партера, нещо тупна. Някой влезе, обнадежди се Пенелопе. Но после съобрази, че шумът е дошъл от чантата. Прехвърлила е парапета, полетяла е надолу и се е приземила на най-долната площадка, а флаконът с лютивия спрей е издрънчал.

— Какво има? — попита Ракел, без да се обръща и без да спира да реже лук за салатата.

В отражението на прозореца над кухненския плот забеляза, че Хари спря да подрежда масата и отиде до прозореца.

— Май ми се счу нещо — отвърна той.

— Сигурно са Олег и Хелга.

— Не, беше нещо друго. Сигурен съм.

— Ох, Хари — въздъхна Ракел. — Изкара в Управлението само един ден и параноята вече те тресе. Виждам как ти се отразява това разследване.

— Последно. И приключвам — Хари се приближи до плота и я целуна по тила. — Как се чувстваш днес?

— Добре — излъга тя. Тялото я болеше, главата я болеше. Сърцето — също.

— Лъжеш.

— Убедителна ли съм?

Той се усмихна и започна да разтрива тила й.

— Ако си отида, ще си намериш ли друга?

— Да си намеря! Звучи много изморително. Достатъчно се трепах, докато сваля теб.

— Някоя по-млада. Която да ти роди деца. Нямам нищо против, да знаеш.

— Не си чак толкова умела лъжкиня, скъпа.

Тя се засмя, пусна ножа, наведе глава напред. Топлите му сухи пръсти облекчаваха болките, осигуряваха й кратък отдих от страданието.

— Обичам те, Хари.

— Мхм?

— Ако ми направиш чаша чай, ще те заобичам още повече.

— Слушам и изпълнявам, шефе.

Хари я пусна. Ракел изчака, изпълнена с надежда. Уви. Болките се завърнаха. Безпощадни като удари с юмруци.

Опрял длани на кухненския плот, Хари се взираше в електрическата кана. Чакаше глухото гъргорене, постепенно прерастващо в бурно бълбукане, от което се разтриса цялата кана. Като вик. Хари чуваше викове. Безгласни викове, които изпълваха главата му, стаята, тялото му. Отпусна тежестта на другия си крак. Викове, които искат да изскочат, напират неистово. Какво му ставаше? Полудяваше ли? Вдигна поглед към прозореца. В тъмното виждаше само собственото си отражение. Онзи беше там, навън. Очакваше ги. Пееше. Елате да си поиграем!

Хари затвори очи.

Не. Чакаше не тях, а него, Хари. Излез да си поиграем!

Той усещаше, че тя е по-различна. Пенелопе Раш искаше да живее. Беше едра и силна. Чантата й с ключовете падна на три етажа под тях. Тя изпусна въздуха от дробовете си и той затегна хватката около гърдите й. Действаше като змия удушвач. Боа констриктор. С всяко издишане на жертвата змията стеснява обръча. Искаше я жива. Жива и топла. Запазила прекрасната си воля за оцеляване. Която той постепенно щеше да прекърши. Но как да постъпи? Дори да успее да я довлече до партера и да вземе чантата с ключовете, рискува някой от съседите да чуе тупурдията и да се обади в полицията. Той усети прииждащата ярост. Трябваше да прескочи Пенелопе Раш. Да се откаже от нея още преди три дни, когато откри, че е сменила ключалките. После обаче късметът му се усмихна, той се свърза с нея по Тиндър, тя се съгласи да се видят в дискретния ресторант и той се обнадежди, че въпреки всичко тактиката му ще сработи. Колкото обаче по-малко посещавано е едно заведение, толкова по-голяма е вероятността да те забележат. Един от клиентите го огледа продължително. Той се притесни, прииска му се час по-скоро да се махне оттам и пришпори нещата. Пенелопе се заинати, отсвири го и си тръгна.

Беше се подготвил и за такъв сценарий и предвидливо остави колата си наблизо. Излезе от ресторанта, качи се и подкара бързо. Не толкова бързо, че да го спре полиция, но достатъчно, за да я изпревари и да я издебне в горичката, преди тя да слезе от метрото. Докато я проследяваше, тя не се обърна нито веднъж. Не надзърна назад дори докато отключваше. Той пъхна крака си точно преди автоматичната врата да се затвори.

Сега усети как по тялото й премина спазъм — предвестник, че съвсем скоро ще изгуби съзнание. Втвърденият му член се отъркваше в дупето й. Сочно, широко женско дупе. Като на майка му.

Той усети как момчето идва, измества го и закрещява. Иска да го нахранят. Веднага. Тук.

— Обичам те — прошепна в ухото й той. — Наистина те обичам, Пенелопе, затова ще те направя почтена жена, преди да продължим.

Тялото й се отпусна. Той се разбърза, вдигна я с една ръка, а с другата бръкна в джоба на якето си.

Пенелопе Раш се събуди. Досещаше се, че е била в несвяст. Беше се стъмнило. Тялото й се люлееше, увесено на ръцете й. Нещо се врязваше в китките й. Тя погледна нагоре. Белезници. Предмет, надянат на безименния й пръст, хвърляше матов отблясък.