ЖАЖДА

От срещата им бяха минали само двайсет минути, но според приятелките й третото и най-важно правило в Тиндър гласяло „Без игрички. Ако не ти трепне, тръгвай си.“

— Е, все ще намеря с какво да платя две бутилки минерална вода — усмихна се мъжът и леко подръпна яката на светлосинята си риза. — Бягай, Пепеляшке.

— Благодаря.

Пенелопе грабна чантата си и изскочи навън. Резливият есенен въздух приятно разхлади сгорещените й бузи. Тръгна нагоре по „Бугставайен“. Като всяка съботна вечер и сега улиците гъмжаха от купонджийски настроени хора. На стоянката за таксита се виеше опашка. Не я бъркаше. И бездруго Пенелопе вземаше такси само ако вали пороен дъжд — заради баснословните тарифи. Подмина „Соргенфригата“, където някога с Руар си мечтаеха да живеят — в някоя от красивите жилищни сгради. Единодушно смятаха, че не им е нужен апартамент, по-голям от седемдесет-осемдесет квадрата, стига да е ремонтиран. Най-много държаха банята да е освежена. Даваха си сметка каква космическа сума ще трябва да броят, но и нейните родители, и родителите на Руар обещаха да им ударят едно рамо. Тоест, да купят апартамента. Все пак Пенелопе току-що бе завършила дизайн и си търсеше работа, а почитателите на изящните изкуства все още не бяха открили огромния талант на Руар. С изключение, явно, на проклетата кураторка, която го оплете в мрежите си. В началото, след като Руар се изнесе, Пенелопе беше убедена, че той ще разбере каква стока е новата му изгора — сбръчкана стара чанта, жадна да забърше нещо младичко и да си поиграе с него известно време, а после да го захвърли. Но стана друго. Двойката обяви годежа си с идиотска инсталация, изработена от захарен памук.

На метростанцията в „Маюрстюа“ Пенелопе се качи на първия влак в посока запад. Слезе в „Ховсетер“, известен и като източните покрайнини на западен Осло: нагъсто скупчени високи блокове и сравнително достъпни жилища. Тук с Руар бяха наели най-евтиния апартамент. С потресаваща баня.

За утеха Руар й подари „Просто деца“ на Пати Смит, автобиографичен разказ за двама амбициозни творци, които живеят от надежда, въздух и любов в Ню Йорк в началото на седемдесетте. В крайна сметка постигат професионален успех. Но късат.

Пенелопе тръгна към блока, възвисил се пред нея и окръжен с нещо подобно на ореол. Сигурно заради пълнолунието, съобрази тя. Навярно луната се намираше точно зад сградата. Четирима. Спа с четирима мъже, след като Руар си тръгна преди единайсет месеца и тринайсет дни. Двама от тях го превъзхождаха в леглото. Но сексът не беше основната причина да обича Руар. Обичаше го, защото… си беше Руар, да го вземат дяволите.

Усети как ускорява крачка, докато минава покрай горичката от лявата страна на улицата. В „Ховсетер“ улиците обезлюдяваха рано-рано, но Пенелопе беше високо момиче в отлична физическа форма и досега дори не й беше хрумвало какви рискове крие прибирането след мръкване. Навярно се чувстваше малко изплашена заради този убиец, за когото непрекъснато тръбяха. Или по-скоро защото някой беше влизал в апартамента й. Случи се преди три месеца. Пенелопе забеляза бучици пръст върху пода в коридора. Първоначално у нея пламна надеждата, че на Руар му е домъчняло за къщи и се е отбил. А когато откри пръст и в спалнята пред скрина, преброи бикините си с идиотската надежда Руар да е взел някой чифт. Но те си стояха непокътнати. После установи какво липсва. Кутийката с годежния пръстен, който Руар й купи в Лондон. Дали пък не е бил крадец, запита се тя. Не, бил е Руар. Промъкнал се е, взел си е пръстена и го е подарил на кураторката си! Пенелопе, разбира се, кипна, обади се на Руар и му поиска обяснение. Той отрече да е влизал в жилището. Бил си забутал някъде ключовете и дори не знаел къде са; иначе досега щял да й ги изпрати. Лъжа, разбира се, като всичко останало. Пенелопе все пак смени патрона на апартамента си и издейства да сменят патрона и на входната врата.

Извади ключовете от дамската си чанта. Държеше ги до лютивия спрей, с който се беше снабдила. Отключи входната врата, чу тихото съскане от хидравличния автомат, видя, че асансьорът е на шестия етаж, и реши да се качи пеша. Подмина вратата на Амюнсен. Спря. Въздухът не й стигаше. Странно, намираше се в добра кондиция. Досега не се беше случвало тези стълби да й се опрат. Нещо не беше както трябва. Нещо, но какво?

Прикова поглед във вратата на апартамента си.

В тази стара сграда някога бяха живели представители на работническата класа в Западен Осло. За да се икономисват средства за осветление, на всеки етаж имаше монтирана една-единствена стенна лампичка високо горе на стената. Пенелопе притаи дъх и се ослуша. Откакто влезе, не беше чула нито звук.

След просъскването на хидравличния автомат.

Нито звук.

Ето, тук се коренеше проблемът.

Пенелопе не чу вратата да се хлопва зад гърба й.