ЖАЖДА

Очите на Вюлер светнаха, все още усмихнати.

— Жалко, че Хари Хуле не…

— Жалко, че точно в момента нямаме време за приказки, Вюлер. Чака ни разследване на убийство. Тръгвай с Бернтсен, слушай и попивай.

— Дали младши инспектор Бернтсен има на какво да ме научи? — усмихна се ехидно Вюлер.

Брат повдигна вежда. Млад, самоуверен смелчага. Чудесно, само да не се окаже поредният новобранец с болната амбиция да става втори Хари Хуле. Да пази господ!

Трюлс Бернтсен натисна звънеца с палец, чу звън от апартамента зад вратата, обеща си да престане да си гризе ноктите и пусна копчето.

Преди месец помоли Микаел да му съдейства да го прехвърлят в „Борба с насилието“, а Белман се поинтересува какви са причините. И Трюлс си каза самата истина: желание да се поиздигне в йерархията, но без да се претрепва от бачкане. Всеки друг началник на мястото на Белман незабавно би изхвърлил Трюлс от кабинета си, ала Микаел не можеше. Държаха се един друг на каишка. На млади години ги свързваше нещо като приятелство, по-късно — взаимна изгода, подобно на акулата и рибата лоцман. Сега неразривната им обвързаност почиваше върху общи грехове и обети за мълчание. В резултат Трюлс Бернтсен си позволяваше да излага претенциите си, без изобщо да се налага да ги прикрива зад благовидни предлози.

От известно време обаче започваше да се съмнява в далновидността на предявените желания. В Отдела за борба с насилието имаше две позиции: следовател и аналитик. Гюнар Хаген, завеждащият отдела, му предостави сам да избере каква позиция да заеме и той схвана, че изобщо не възнамеряват да му възлагат сериозни отговорности. Толкова по-добре, изобщо не го бъркаше. Но трябваше да признае, че го удари по самочувствието, когато Катрине Брат го разведе из работните помещения, като непрекъснато се обръщаше към него с „младши инспекторе“, и му обясни надълго и нашироко как се пуска и спира кафемашината.

Вратата се отвори. Появиха се три девойки. По лицата им се четеше шок. Явно бяха научили за случилото се.

— Полиция — Трюлс се легитимира. — Имам няколко въпроса. Чухте ли нещо между…

— … въпроси, на които ще ви бъдем много благодарни, ако успеете да ни отговорите — обади се глас зад гърба му. Новобранецът. Вюлер.

Трюлс видя как ужасът по лицата се уталожи. Те почти грейнаха.

— Разбира се — отзова се онази, която беше отворила. — Знаете ли кой… го… е… извършил?

— Не можем да го обсъждаме с вас — скастри я Трюлс.

— Но ви уверяваме, че няма от какво да се страхувате — побърза да добави Вюлер. — Вие, предполагам, сте студентки и делите обща квартира, прав ли съм?

— Да — потвърдиха те в хор, сякаш се надпреварваха коя първа ще откликне.

— Може ли да влезем?

Усмивката на Вюлер беше неустоима като на Белман, установи Трюлс.

Момичетата ги поведоха към дневната, където две бързо се хванаха да разчистват празни бутилки от бира и чаши от масата.

— Снощи правихме купон — извинително обясни онази, която им беше отворила. — Пълен потрес.

От думите й Трюлс не разбра кое е потресаващото: убийството на съседката им или че докато те са купонясвали, тя е беряла душа.

— Чухте ли нещо снощи между десет и полунощ? — попита той.

Момичето поклати глава.

— Да знаете дали Елсе…

— Елисе — поправи го Вюлер, вече извадил бележник и химикалка. Трюлс отчете като свой пропуск, че не е направил същото. Прокашля се:

— Да знаете дали вашата съседка е имала постоянен интимен партньор?

— Нямаме представа.

— Благодаря. Това е всичко — Трюлс се обърна и тръгна към вратата.

Другите две момичета се върнаха.

— А защо да не чуем и тези госпожици? — предложи Вюлер. — Приятелката ви не е чула нищо обезпокоително снощи и не знае Елисе Хермансен да е имала сериозен приятел. Ще добавите ли нещо?

Девойките се спогледаха и поклатиха в синхрон русите си глави. Трюлс забеляза как младият следовател привлече цялото им внимание, но не му пукаше. Беше натрупал сериозен стаж като незабележима личност. Бе свикнал с пробождането в гърдите. То го спохождаше още в гимназията. Например когато Ула го заговаряше само за да попита къде е Микаел. А понеже тогава нямаше мобилни телефони, обикновено го молеше да предаде еди-какво си на Микаел. Веднъж Трюлс й отговори, че трудно ще му предаде каквото и да било, защото Микаел е на палатка с гадже. Излъга я, за да види поне веднъж същата тази болка и в нейния поглед.

— Кога за последно видяхте Елисе? — попита Вюлер.

Трите се спогледаха.

— Ами всъщност…

Едната се изкикоти, но ужасена затули уста, давайки си сметка колко неприлично е да се смее. Онази, дето им беше отворила, се прокашля:

— Сутринта Енрике се обади да каже, че като си тръгвали от нас, с Алфата се изпикали в двора.

— Пълни гнусари — отбеляза другата.

— Е, просто са били пияни — оправда ги веселячката. И пак се изкикоти.

Най-сериозната стрелна приятелката си с поглед „я-се-стегни“.

— Докато се облекчавали, покрай тях минала някаква жена и те се обадиха да се извинят, задето са ни злепоставили пред наша съседка.

— Колко съобразително от тяхна страна — похвали ги Вюлер. — И тази дама вероятно е била…