ЖАЖДА

Елисе забеляза колко силно трепери показалецът й. Божичко, нима се бе пристрастила? Зависимост ли бе развила към постоянното потвърждение, че има мъже, някой, който не знае коя е и каква е по характер, но въпреки това я иска такава, каквато е. Или поне такава, каквато беше излязла на профилната си снимка. Изцяло ли беше зависима, или само малко? Щеше да разбере, след като изтрие профила си и си обещае да изкара един месец без Тиндър. Един месец. Ако не издържи, значи сериозно е загазила. Треперещият й пръст понечи да чукне върху „Да“.

Ако пък се окаже пристрастена, каква опасност крие това нейно увлечение? Всички се нуждаем от близост. Някъде й бе попаднала информация, че телесният контакт е жизненоважен за физическото оцеляване на кърмачетата. Струваше й се преувеличено, но пък, от друга страна: какъв смисъл има да живее само заради себе си, заради работа, която изпива всичките й сили, за приятели, с които поддържа контакти предимно по задължение и защото страхът от самотата я измъчва повече от отегчителното им мрънкане за деца, за семейни половинки, за липсата на едно от двете — или и на двете? Ами ако нейната половинка в момента е влязла в Тиндър? Добре де, последно. Елисе плъзна вляво първата появила се снимка. Тоест, хвърли я в кошчето за отпадъци. Този не го иска. И вторият последва съдбата на предшественика си. Третият — също.

Мислите й блуждаеха безцелно. Беше присъствала на лекция, изнесена от психолог, беседвал с най-жестоките изнасилвани в страната. Той обобщи, че мъжете убиват за секс, пари и власт, а жените — от ревност и страх.

Елисе попадна на снимка, която не отмести вляво. В тясното лице имаше нещо смътно познато, макар снимката да беше размазана и тъмна. И преди й се беше случвало да попада на познати: все пак самото приложение Тиндър беше създадено така, че да свързва хора, живеещи в непосредствена близост. Според Тиндър този мъж се намираше на по-малко от километър от Елисе. Кой знае, може би живееше на съседната улица. Размазаната снимка показваше, че не е запознат със съветите за печеливша тактика в мобилното приложение. А това само по себе си беше плюс. „Здрасти“ — гласеше съобщението му. Изобщо не се опитваше да блесне. Може да не беше оригинално, но определено издаваше самочувствие. На Елисе би й харесало, ако на някой купон до нея се приближи непознат и я поздрави лаконично със спокоен, нетрепващ поглед, който казва „навита ли си да продължим?“

Плъзна снимката вдясно. В категорията „събудили любопитството ми“.

Веселият сигнал от айфона извести, че приложението е свързало поредната подходяща двойка.

Гайр вдиша тежко през нос.

Вдигна си панталона и бавно завъртя стола.

В тъмната стая светлината от компютърния екран озари слабо горната част от тялото и ръцете на човека, застанал преди малко зад гърба му. Гайр не виждаше лицето, само белите ръце, протегнати напред с някакъв предмет. Черен кожен каиш. С клуп.

Фигурата пристъпи напред, а Гайр инстинктивно се отдръпна.

— Само едно нещо ми е по-гнусно от теб. Сещаш ли се кое? — прошепна гласът в тъмното, а ръцете пристегнаха клупа.

Гайр преглътна мъчително.

— Помиярът — отговори си гласът. — Мръсният помияр, за когото обеща изцяло да се грижиш ти. А сега той сере на пода в кухнята, защото те мързи да го изведеш.

— Недей така де, Кари — прокашля се Гайр.

— Марш навън да го разходиш. И да не си ме докоснал, като си легнеш.

Гайр пое каишката. Вратата зад Кари се затръшна.

Той поседя в тъмното и премига няколко пъти.

Девет, пресметна най-накрая. Двама мъже и една жена. Едно убийство. Вероятността точно жената да е жертвата е едно към девет, не едно към осем.

Мехмет бавно излезе от централните улици и подкара старото беемве нагоре към Шелсос, към еднофамилните къщи с изглед към фиорда и по-чистия въздух. Свърна в притихнала спяща улица. До гаража пред къщата бе паркирано черно ауди „Р8“. Мехмет намали. Поколеба се дали пак да не даде газ и да продължи напред. Знаеше, че така само ще отложи неизбежното. От друга страна обаче, се нуждаеше точно от това. От отсрочка. Но Бенкс пак щеше да го намери, а сега се бе появил подходящ момент. Беше тъмно, тихо и нямаше свидетели. Мехмет паркира до бордюра. Отвори жабката. Погледна онова, което от няколко дни държеше вътре, именно в очакване да възникне сегашната ситуация. Пъхна го в джоба си и си пое дъх. Слезе от колата и тръгна към къщата.

Вратата на аудито се отвори и оттам се появи Даниал Бенкс. Когато се срещнаха в ресторант „Индийска перла“, Мехмет си даваше сметка, че пакистанското малко име и английската фамилия най-вероятно са фалшиви колкото и подписът му върху така наречения договор. Но пачките в куфара, който плъзна към него по масата, си бяха съвсем истински.

Чакълът пред гаража хрущеше под обувките на Мехмет.

— Хубава къща — отбеляза Даниал Бенкс, облегна се на аудито и скръсти ръце. — Защо не я ипотекира?

— Живея тук под наем — уточни Мехмет. — В сутерена.