Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)

Колко беше красива! И въпреки онова залитане отпреди малко се държеше точно като някое приказно създание, дошло от дълбините на нощта, за да го омае с блюдата, които му предлагаше, и с приказките си, докато обясняваше рецептата на кое от всички ястия готвачите владеели най-добре. На лицето й грееше усмивка, искрена и неподправена, нито свенлива, нито прелъстителна. Помпей си позволи да я попита как си прекарва дните (ама кого го беше грижа за дните й, всички се вълнуваха единствено от бурните й нощи, когато луната изгрееше високо и златната й колесница я понасяше към звездите), а тя му отговори, че чете книги, понякога се разхождала, помагала на весталките или отивала на гости на приятелки. Гласът й беше мек и звучен, галещ слуха му, както невидимите й криле галеха звездния небосвод. Наведе се напред и му подсказа колко крехка е снагата й, нищо че дрехата не позволяваше да надникне в пазвата й. Имаше тънки, но добре оформени ръце, раменете й се издаваха навън като изящно изваяни дръжки на ваза, над сините й очи проблясваше оскъден сребрист грим. Какви дълги мигли имаше! А веждите й бяха толкова светли, че почти не се забелязваха. Не си беше сложила пудра или мазило, а розовата й устица безмълвно го подканваше към жадни целувки и му обещаваше мигове на смях и веселие.

Светът престана да съществува за двамата. Разговаряха за Омир и Хезиод, за Ксенофонт и Пиндар, за Помпеевите пътешествия на изток. Тя се опиваше от думите му, сякаш слушаше самия Цицерон, и го теглеше все по-надалеч и надалеч с въпросите си за всичко, за което се сетеше: за албанските земи на юг от Кавказ или за хищните гадини, които тормозели войската му по каспийските брегове. Дали бил видял с очите си Арарат? Какво точно представлявал юдейският храм? Вярно ли било, че в Палос Асфалтит хората ходели по водата? Виждал ли е чернокожи? Как изглеждал цар Тигран? Вярно ли било, че навремето амазонките били живели в днешния Понт, покрай устието на реката Термодон? Той самият виждал ли е амазонка? Разправяло се, че Александър Велики бил срещнал царицата им някъде по бреговете на река Яксарта. Какви чудни имена! Окс и Аракс, и Яксарта.

А прагматично мислещият Помпей, свикнал да се изразява с къси фрази и пропуснал да прочете и една книга като млад, сега благодареше на съдбата, задето животът на изток и запознанството му с Теофан го бяха подтикнали да се интересува повече от човешкото знание. Езикът му изричаше думи, които той дори не си бе давал сметка, че е усвоил, мисълта му раждаше идеи, за които не би и предположил, че ще му хрумнат. По-скоро би умрял, отколкото да разочарова това прелестно младо момиче, което гледаше на него като на някакъв безкраен източник на знания и не можеше да отмести поглед от лицето му, сякаш се сблъскваше с най-величественото творение на природата.

Храната се задържа на масата по-дълго, отколкото обичайно нетърпеливият да се залови за работа Цезар позволяваше. Едва когато нощта започна да измества деня, той кимна на Евтих и слугите се появиха отново. Аврелия стана.

— Юлия — повика тя внучката си. — Време е да вървим.

Момичето, което тъкмо обсъждаше драмите на Есхил, се сепна и се огледа.

— О, бабо, така ли? Колко бързо лети времето!

Но, както отбеляза Помпей, младата му домакиня не намекна нито с поглед, нито с жест, че би предпочела да остане; още по-малко се разсърди на баба си, задето слагаше край на тази твърде необикновена според думите на Юлия вечер: оказваше се, че когато баща й имал гости, рядко я канели и нея в трапезарията, тъй като била още малолетна.

Юлия се изправи и подаде ръка на Помпей в очакване, че той просто ще я стисне в своята. Но Помпей, който по душа не беше склонен към такива жестове, я пое с двете си ръце, все едно държеше някаква изключително ценна скулптура, надигна я до устните си и леко я целуна.

— Благодаря ти за приятната компания, Юлия — усмихна се той. — Брут е голям късметлия. — И когато Аврелия и внучката й излязоха, отново го повтори: — Брут е голям късметлия.

— И аз така мисля — съгласи се Цезар.

— Никога не съм срещал друга като нея!

— Юлия е безценен бисер.

Сякаш нямаше какво повече да си кажат. Помпей се накани да си върви.

— Добре си дошъл, когато пожелаеш — изпрати го до вратата Цезар.

— Ако може, още утре бих ти погостувал отново! Вдругиден заминавам за Кампания и ще отсъствам поне осем дни. Беше прав. Животът, който водя, никак не е радостен. Трима-четирима философи не са достатъчно интересна компания. Пък и защо според теб изобщо приютяваме хора като тях?

— За да се радваме на присъствието на интелигентни събеседници, без някой да ни обвинява, че са ни любовници. Както и да поддържаме гръцкия си. Наскоро чух как Лукул умишлено допуснал няколко стилни и граматически грешки в мемоарите си, за да погъделичка самочувствието на гръцките читатели. Те не можели да повярват, че един римлянин е способен да пише на перфектен гръцки. Колкото до мен, навикът да се канят да живеят философи в дома ти, не ме привлича. Те са просто паразити.