Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)

— Глупости! Не ги приемаш в дома си, защото си като дива котка. Предпочиташ да живееш и да ловуваш сам.

— О, не — възрази Цезар. — Не живея сам. Напротив, аз съм един от най-облагодетелстваните римляни: с мен живее една Юлия.

Която се беше прибрала в своята част на жилището твърде развълнувана. Ръката й сякаш гореше от целувката му. Както обикновено на лавицата стоеше бюстът на Помпей; Юлия решително пристъпи към него, свали го от мястото му и го захвърли в гърнето за отпадъци в ъгъла. След като се беше запознала с истинския човек и бе разговаряла цяла вечер с него, статуята не я интересуваше. Помпей не беше като баща й, но беше висок, имаше широки рамене и мускулесто тяло. Имаше прекрасно лице с най-чистите сини очи, които беше виждала. А каква коса! Чисто злато. Помпей беше хубавец! Не като баща й, който представляваше класическият римлянин, ала тъкмо затова беше по-интересен и необикновен. И тъй като Юлия харесваше малките носове, тя най-малко би го критикувала за тази му особеност. Най-накрая имаше и хубави крака!

Следващата спирка беше пред огледалото: подарък от татко, който баба й никак не одобряваше, защото беше закачено на въртяща се основа и лъскавата сребърна повърхност позволяваше на човек да се огледа от главата до петите. Юлия съблече дрехите си и внимателно се огледа. Беше много слаба! Почти нямаше гърди! Избухна в сълзи и се хвърли се в леглото си. Заспа, притиснала до бузата си целунатото място на ръката си.

— Изхвърлила е бюста — съобщи Аврелия на Цезар на следващата сутрин.

— А така! А пък аз си помислих, че двамата са се харесали.

— Глупости говориш, Цезаре, това е чудесен знак! Юлия вече не се задоволява с копието, иска за себе си оригинала.

— Това наистина ме успокоява. — Той пое чашата с вряла вода и лимонов сок и отпи с наслада. — Той и довечера ще ни гостува, оправдава се с някакво пътуване до Кампания.

— Днес ще доведем нашия план докрай.

Цезар се усмихна доволно.

— Мисля, че планът ни успя още снощи: в мига, в който тя влезе в триклиния. Познавам Помпей от години и мога да се закълна, че толкова здраво се е хванал на въдицата, та дори не усеща кукичката в устата си. Не си ли спомняш онзи далечен ден, когато дойде у леля Юлия да иска ръката на Муция?

— Спомням си го, все едно е било вчера. Беше се окъпал в розов парфюм и вонеше от разстояние. Освен това се държеше като глупак. Нямаше нищо общо с човека, който беше тук снощи.

— Малко е пораснал. Муция беше по-възрастна от него. Привличането й не е същото. Юлия е на седемнайсет, а Помпей — на четирийсет и шест. — Цезар чак потръпна. — Майко, между двамата има почти трийсет години разлика! Може ли да съм толкова безсърдечен! Може би това, което сме намислили, ще разбие живота й.

— Няма да разбие нищо. Помпей изглежда е надарен със способността да прави жените си щастливи, стига сам да е влюбен в тях. А той никога няма да се освободи от любовта си към Юлия, за него тя е изгубената му младост. — Аврелия многозначително се покашля, та дори се изчерви от смущение. — Сигурна съм, че ти си чудесен любовник, Цезаре, но на теб просто ти доскучава да живееш с жена. Помпей знае да се радва на брачния живот, ако естествено съпругата му отговаря на големите му амбиции. Но той и да иска, не може да намери по-достойна от една Юлия.

Помпей определено не искаше да търси по-достойна от Юлия. Ако нещо щеше да спаси репутацията му след онази безцеремонна атака на Катон в Сената, това беше вълшебният чар на Юлия. На другата сутрин влюбеният до уши Помпей се разхождаше по Форума, забравил намерението си да не се показва повече на публично място. Без да мисли за преживяното унижение, той сам се спираше да поговори с познатите и излъчваше такова добро настроение, че околните тълкуваха страдалческата му реакция предния ден като израз на недоумение и нищо повече. Помпей беше забравил всякакви мрачни мисли, все едно нищо не се беше случило.

Образът на Юлия беше пред очите му; когото и да погледнеше, само нейното лице виждаше пред себе си. Дете и жена, съчетани в едно. Дете, жена и богиня, по-точно казано. Толкова женствена, толкова грациозна, толкова неподатлива на човешката развала! Дали го беше харесала? Най-малкото даваше вид, нищо че не си бе позволила нито жест, нито поглед, които той да изтълкува като знак, че е желан. Но Юлия беше сгодена. За Брут. Не просто непривлекателен, а направо грозен. Как можеше толкова съвършено създание да целува гнусните му пъпки? Разбира се, бракът им беше уговорен още преди години, никой не я е питал. В очите на хората те бяха идеална двойка. Да не говорим, че Юлия щеше да вкуси от плодовете на Златото от Толоза.