Жестокият месец

Заседателната зала на последния етаж на квебекската полиция бе добре позната на Гамаш. Колко кафета бяха изстинали, докато той бистреше морално-етичните проблеми, стоящи пред службата, заедно с колегите си? Постоянният дъжд от въпроси в крайна сметка се свеждаха до един: колко далеч можеш да стигнеш в старанието си да защитаващ обществото? Сигурност или свобода?

Гамаш много уважаваше хората в тази стая. С изключение на един.

Цяла остъклена стена гледаше към Източен Монреал и олимпийския стадион, който се бе изтегнал като праисторическо създание, пробуждащо се за мъчителен живот. Вътре елипсовидната дървена маса бе заобиколена от удобни кресла. Еднакви. За да изглежда, че седящите са равни.

Но това бе измамно.

Въпреки че никой не разпределяше столовете, всеки знаеше мястото си. Няколко от старшите началници изгледаха Гамаш, двама-трима се ръкуваха с него, но повечето се държаха, сякаш не съществува. Очаквал го беше. Работил бе с тези хора цял живот, но сега те го обвиняваха, че ги е предал. Защото обяви случая „Арно“ пред обществото. Осъзнаваше какво ще му донесе това още докато го правеше. Знаеше, че ще го отлъчат. Ще го прогонят от племето.

Е, сега се завръщаше.

– И така – заяви комисар Паже, доайенът на групата, – поискахте да се съберем, Арман, и ето ни тук.

Звучеше делово, сякаш щяха да обсъждат графика на отпуските. Гамаш отдавна предвиждаше този момент като морска буря. Държеше се като плах мореплавател, който очаква стихията. Но чакането най-сетне бе свършило.

– Какво искате? – попита Паже.

– Това трябва да спре. Атаките срещу семейството ми трябва да спрат.

– Не е наш проблем – обади се комисар Дежарден.

– Разбира се, че е – заяви Бребьоф, като се обърна към колегата си, седнал до него. – Не можем да бездействаме, когато старши офицер е подложен на атаки.

– Главният инспектор винаги ясно е показвал, че няма нужда от помощ или съвет.

Гласът на мъжа, който го изрече, бе дълбок и разумен. Дори успокояващ. Повечето от присъстващите погледнаха говорещия. Няколко от тях започнаха да си записват.

Комисар Франкьор седеше до Арман Гамаш. Очаквано. Все пак това бе мястото, на което той винаги сядаше, и Гамаш нарочно се бе настанил на съседния стол. Не беше стигнал толкова далеч, за да се крие. По никакъв начин не смяташе да се свива в ъгъла или зад Бребьоф.

Беше седнал точно до човека, който искаше отстраняването му. Ако можеше, от самата планета. Най-добрият приятел, довереник и протеже на Пиер Арно. Силвен Франкьор.

– Не съм дошъл да водя стари битки – заяви Гамаш. – Тук съм, за да поискам всичко това да спре.

– И какво ви кара да мислите, че ние можем да ги спрем? Журналистите имат право да печатат каквото пожелаят и не си представям, че ще пуснат информация, която не са проверили из основи. Ако са публикували нещо невярно, може би трябва да ги съдите.

Неколцина се изсмяха. Бребьоф изглеждаше вбесен, но Гамаш се усмихна:

– Може би. Но едва ли. Всички знаем, че това са лъжи...

– Откъде знаем? – контрира Франкьор.

– Хайде, кой ще повярва, че Арман Гамаш може да накара дъщеря си да проституира? – попита Бребьоф.

– Кой можеше да повярва, че Пиер Арно е убиец? Но според главния инспектор излиза, че е такъв.

– Според съда, искате да кажете – уточни Гамаш, като се наведе към Франкьор и го погледна в лицето. – Но може би не сте запознат с тази част от правораздавателната система.

– Как смеете?

– А вие как смеете да нападате семейството ми?

Двамата мъже останаха втренчени един в друг няколко секунди. После Гамаш премигна, а Франкьор се усмихна и удобно се облегна назад в креслото.

– Извинявайте, комисар. Не трябваше да избухвам.

Франкьор кимна великодушно като рицар на прост селяк.

– Не съм дошъл да се карам с никого. Всички сте чели вестниците и сте гледали новините по телевизията. Знам, че нещата тепърва ще загрубяват. Както вече казах, това са лъжи, но не очаквам да ми вярвате. Нормално е след случая „Арно“. Знам, че преминах границата. Няма връщане.

– Тогава какво очаквате, главен инспектор? – попита Паже.

– Бих искал да приемете оставката ми.

Онези, които все още не седяха надвесени над масата, рязко се наведоха напред, някои – толкова бързо, че креслата им за малко не изсипаха високопоставеното си съдържание. Всички погледи бяха вперени в Гамаш. Сякаш Мон Роял бе тръгнал да потъва. Нещо забележително щеше да изчезне завинаги. Арман Гамаш. Дори онези, които го мразеха, признаваха, че се е превърнал в легенда, в герой за хората както в полицията, така и извън нея.

Понякога обаче героите се сгромолясват.

И сега те щяха да станат свидетели на такова падане.

– Защо да го правим? – попита Франкьор. Всички погледи се насочиха към него. – За да се измъкнете от нападките? Това ли искате? Искате да избягате точно както след решението за Арно. Правите го винаги когато стане напечено.

– Не е вярно – намеси се Бребьоф.

– Мислите, че някой от нас е отговорен за пускането на тези истории в пресата, нали? – продължи Франкьор, спокоен и уверен, неофициалният, естественият водач на групата.

– Точно така.

– Voilà. Ето какво мисли за нас!