Жестокият месец

Всички го гледаха озадачено. Това беше най-неловката ситуация, в която бе изпадал. През всичките години, откакто го познаваше, Бовоар не знаеше нито един случай, когато Гамаш се е разсейвал по време на разговор или заседание. Винаги ги гледаше в очите, караше ги да се чувстват като единствените важни хора на земята. Ценни и защитени.

Днес обаче умът му блуждаеше.

– За какво говорехме? – попита Гамаш, като се обърна към хората си.

– Изглежда повече от ясно, че Софи Смит е убила Мадлен. Да я доведем ли?

– Не можете да го направите – чу се изневиделица глас зад тях.

Там, до огромната пожарна кола, стоеше дребна женица. Хейзъл. Макар че едва я познаха. Скръбта най-сетне я бе завладяла. Сега изглеждаше изпита, очите ѝ – големи и отчаяни.

– Моля ви. Моля ви, недейте!

Гамаш се приближи до нея, като кимна на Бовоар. Двамата заедно я заведоха в задната стаичка, която се използваше за склад на доброволната противопожарна команда на Трите бора.

– Хейзъл, знаете ли нещо, с което можете да ни помогнете? – попита Гамаш. – Нещо, което да ни убеди, че дъщеря ви не е убила Мадлен, защото в момента определено изглежда така.

– Не го е извършила тя. Сигурна съм. Не е възможно.

– Някой е дал ефедрин на Мадлен. Софи притежава ефедрин и е била там – бавно и ясно изрече главният инспектор, макар да се съмняваше, че тя възприема думите му.

– Няма да издържа така повече – прошепна жената. – И не мога да изгубя Софи. Ако я арестувате, ще умра.

Гамаш ѝ вярваше.

Бовоар погледна Хейзъл. С Мадлен бяха на една и съща възраст, но ако ги погледнеш, никога не би си казал, че е така. Хейзъл приличаше на изкопаемо, на реликва от планините около Трите бора. На някой от шепнещите камъни на Жил Сандон. Не, не камък. Те са силни. Тази жена бе по-скоро като създанията, които двамата с Гамаш се опитваха да не настъпват, докато се разхождаха сутринта. А сега щяха да я стъпчат.

– Когато открихме ефедрина, казахте: „Софи, нали обеща!“ – припомни ѝ Бовоар. – Какво имахте предвид?

– Така ли съм казала? – Хейзъл замълча, вероятно се опитваше да си спомни какво е имала предвид. – Да, така казах. Преди две-три години Мадлен намери шишенце с ефедрин в банята на Софи. Беше точно след смъртта на онези спортисти и по новините само за това говореха. Може би оттам ѝ е дошла идеята да взема хапчета за отслабване.

Хейзъл сякаш извличаше спомените от дъното на океана, такива кански усилия полагаше, за да си спомни.

– Беше си поръчала от някаква фирма по интернет. Мадлен ги намери и ѝ ги взе.

– Софи как реагира?

– Като всяко деветнайсетгодишно момиче. Ядоса се. Най-вече заради нарушаването на личната ѝ свобода, но мисля, че също така се засрами.

– Това повлия ли на отношенията им?

– Софи обичаше Мадлен. Никога не би я убила – заяви Хейзъл. Беше ѝ останало само едно послание и го повтаряше безспир. Дъщеря ѝ не беше убийца.

– Засега още няма да говорим със Софи – каза Гамаш. Повдигна главата ѝ така, че да я погледне в очите. – Разбирате ли?

Хейзъл се втренчи в дълбоките му кафяви очи и ѝ се искаше никога да не ги отмества. Но той, разбира се, ги отмести. И тя отново остана сама.

* * *

Обадиха се на Клара да вземе Хейзъл и да ѝ прави компания през деня. Художничката дойде и я заведе вкъщи. Попита я дали иска да подремне. Хейзъл се чувстваше толкова уморена, че на драго сърце прие и легна на дивана. Клара я зави с одеяло и изчака, докато се увери, че неочаквано остарялата жена, която всъщност бе по-млада от нея самата, е заспала.

После бавно се върна в ателието си и пак започна да рисува. Вече движеше четката по-спокойно, ръката ѝ бе по-твърда и решителна. Образът започваше да се очертава, но освен картината на платното се раждаше още нещо.

* * *

– Софи Смит се ползва с голяма популярност в „Куинс“. Дори помага в доброволческия център. Работи на половин работен ден в университетската книжарница и прилича на нормална студентка.

Ивет Никол се беше върнала. Седеше и пийваше от двойното кафе, което си бе донесла.

– Оценки? – попита Бовоар.

– Добри, но нищо феноменално. Беше прекалено късно, за да говоря с ръководството, но разпитах състудентите ѝ и казаха, че Софи се учи добре.

– Заболявания? – поинтересува се Гамаш.

Направи му впечатление, че Лемио е нехарактерно мълчалив, седнал със скръстени ръце, притиснати почти болезнено до гърдите му.

– Няма – отговори Никол. – Не я е боляло дори гърло, не е имала нито синина, нито навяхване. Никога не е ходила в здравния пункт или в болницата „Кингстън“. Доколкото знаят приятелите ѝ, никога не е отсъствала от лекции, освен когато умишлено е пропускала.

– Безупречно здраве – измърмори Гамаш почти на себе си.

– Значи онази жена, Ландърс, беше права – заключи Никол. – Софи се е преструвала на болна, когато се е прибирала, за да отвлече вниманието на мама от Мадлен.

– Остави ли шишенцето с хапчетата в лабораторията? – попита Бовоар.

– Разбира се – отговори Никол, като отхапа от поничката си с крем, без да се впечатлява от гладните погледи край себе си.

– Ще се обадиш ли да попиташ дали резултатът е готов? – обърна се Гамаш към Бовоар.