Жестокият месец

Гамаш спря да стъпва на пръсти и погледна колегата си. Имаше чувството, че денят е само за тях. Все още никой не се бе размърдал в красивото селце. За момент се отдаде на тази фантазия. Представи си как дава на хората на Арно онова, което искат. Много лесно можеше да отиде в Монреал и да си подаде оставката още днес. После щеше да вземе Рен-Мари от библиотеката и да я докара тук. Щяха да обядват на терасата на бистрото, срещу река Бела Бела, а после да тръгнат да си търсят къща. Щяха да се установят в селото и да си купят един от изработените с любов люлеещи се столове на Сандон. Гамаш всяка сутрин щеше да седи в него, докато чете сутрешния вестник и пие кафе, а местните жители щяха да се обръщат към него за дребни проблеми. Като изчезването на чорап от простора, например. Или кражбата на семейна рецепта, която съседът по незнаен начин е разгадал и сготвил за гостите си. Рен-Мари щеше да се запише в Художествения клуб на Уилямсбърг и най-сетне да започне курсовете, които от толкова време се канеше да изкара.

Нямаше да има повече убийства. Нямаше да чуе повече за Арно.

Беше толкова изкушаващо.

– Прегледа ли „Енциклопедия на магичните места“?

– Да. Вие много деликатно ми намекнахте да прегледам раздела за Франция.

– Много съм умен – съгласи се Гамаш. – Прочете ли го?

– Пишеше само за някакви пещери, открити преди петнайсетина години. С причудливи рисунки на животни. Пещерните хора ги нарисували преди няколко хиляди години. Четох, четох, но не видях нищо важно. Има много други пещери с рисунки. Не бих казал, че са открили нещо невиждано.

– Така е.

Гамаш още си представяше рисунките. Добре оформени дебели бизони, коне – не поединично, а цяло стадо, което сякаш тичаше по скалната повърхност. При откриването на рисунките преди по-малко от двайсет години археолозите били изумени. Образите били толкова детайлни, толкова живи, че учените отначало помислили, че това е върхът на пещерното изкуство. Последният етап преди преминаването му на по-висше ниво.

Изведнъж обаче било направено удивително откритие. Оказало се, че рисунките са с двайсет хиляди години по-стари от всичко, откривано преди тях. Не били последният стадий, а първият.

Кои били тези хора, постигнали онова, което потомците им не могли? Да използват светлосенки, да правят триизмерни рисунки, толкова изящно да изобразяват мощ и движение? И накрая – още по-смайващо откритие.

Дълбоко в пещерите намерили ръка, очертана с червено. При други пещерни рисунки никога не било намирано изображение на художника. Но създателят на тези рисунки имал съзнание за самоличност. За индивидуалност.

Предната вечер рисунката бе привлякла вниманието на Гамаш. На очертаната с червено ръка в енциклопедията. Сякаш художникът заявяваше присъствието си отново след трийсет и пет хиляди години.

И той се сети за друга рисунка, макар и не толкова стара – онази върху книгата от прокълнатата разпадаща се къща.

– Това, което ги прави различни, е, че изглеждат рисувани заради самото удоволствие да се твори. И за магия. Учените считат, че тези рисунки са били предназначени за призоваване на истински животни.

– Откъде-накъде пък са решили така? – попита Бовоар. – Не сме ли склонни да виждаме магия във всичко, което не разбираме?

– Така е. Затова са горили жените, набедени за магьосници.

– За това ли пише мадам Зардо? За лова на вещици.

– Не съм сигурен, че тези времена са отминали – заяви Гамаш и погледна към имението „Хадли“. Премести поглед върху красивото спокойно селце. – Но всъщност най-много ме заинтересува името на пещерата, в която са открити рисунките. Спомняш ли си коя я?

Бовоар се замисли, макар да знаеше, че няма да може да отговори.

Главният инспектор се обърна и пак тръгна на пръсти между гърчещите се червеи. По-младият инспектор го погледа няколко секунди – високия, елегантен, як мъж, който се опитваше да не стъпче някоя животинка. После и той тръгна на пръсти между червеите. Така, ако някой погледнеше от близките къщи, щеше да види двама големи мъже, изпълняващи тромав, но добре заучен балет.

– Вие спомняте ли си името? – попита Бовоар, когато догони началника.

– Шове. Пещерите се намират край Шове.

* * *

Когато се върнаха, в пансиона ги посрещна аромат на кафе и бекон с яйца.

– Яйца по бенедиктински! – обяви Габри, като се завтече да ги поздрави и да вземе палтата им. – Да си оближеш пръстите.

Избута ги през дневната в трапезарията, където масата беше сложена. Двамата инспектори седнаха и домакинът постави пред всеки от тях голяма чаша с изпускащо пара пенливо кафе.

– Видяхте ли няколко книги в дневната, когато слязохте? – попита Гамаш, след като посръбна от ароматната течност.

– Книги ли? Не.

Главният инспектор кимна и се усмихна. Не го бе планирал, но нещата се нареждаха. Някой беше уплашен. Достатъчно, за да се промъкне в пансиона, за който всички знаеха, че никога не се заключва, и да открадне училищните годишници отпреди двайсет и пет години.

– Ам-ам – каза Габри, като постави чиниите със закуската пред гостите.