Жестокият месец

Казаното от Габри не беше вярно. Абсурдно бе едно просто счупване на черупката да навреди на Лилия. Рут не ѝ помогна много, само леко пукна яйцето – колкото да покаже на патето какво да направи.

Старицата стана и като се бореше с недоволните си колене и с бедрената става, докуцука до печката. Инстинктивно поднесе набръчканата си, осеяна с изпъкнали вени ръка към електроуреда, за да се увери, че още работи, но не се е нагрял прекалено.

После се наведе над мъничетата, за да провери дишането им.

Лилия изглеждаше добре. Дори май беше пораснала. Рут беше сигурна, че я видя да повдига и спуска гърдичките си. После бавно се върна на белия пластмасов стол. Вгледа се в тенджерата във фурната. След малко придърпа бележника към себе си.

Щом дойдоха тялото ми да свалят

(зини уста, цъклете се очи),

отрязаха въжето и с уплаха дива

(о, ужас!) установиха,

че съм още жива.

Пак си представи как розовата главица и жълтата човка се показват през черупката. Беше сигурна, че мъничето я погледна и изкряка. Повика за помощ. Беше чувала, че гъсетата се привързват към първото, което видят. Не беше подозирала обаче, че обратното също важи. Тогава, неспособна да гледа безучастно, Рут протегна ръка. Счупи черупката. Освободи Лилия.

Как можеха да твърдят, че е сгрешила?

Остави химикалката и облегна глава на ръцете си. С кокалести пръсти почеса късата си бяла коса. Опита се да обуздае мислите си, да не им позволи да се превърнат в чувства. Но беше твърде късно. Знаеше го.

Знаеше, че добротата убива. През целия си живот го подозираше, затова винаги се стараеше да е студена и жестока. Отговаряше на добротата с хапливи забележки. Зъбеше се на усмихнатите лица. Изкривяваше всяко добронамерено и грижовно дело и го превръщаше в атака. Отблъскваше всеки, който се държеше мило и състрадателно към нея.

Защото ги обичаше. Обичаше ги с цялото си сърце и не искаше да ги нарани. Защото цял живот знаеше, че ако искаш със сигурност да нараниш някого, да го съсипеш и осакатиш, просто трябва да проявиш доброта. Ако човек е изложен на нея, умира. Рут искаше да ги научи да се пазят, дори ако трябваше да е вечно сама. Изолирана от всяко човешко докосване.

Разбира се, чувствата ѝ трябваше да се проявят някак, затова, когато беше около шейсетте, върволицата от думи, навила се като змия в нея, излезе. Под формата на стихове.

„Жана беше права, разбира се – помисли си Рут. – Аз вярвам. В бог, в природата, в магията. В хората.“ Не познаваше по-вярващ човек от себе си. Вярваше във всичко. Погледна стиха, който бе написала.

Обесена за нещо,

което никога не съм казвала,

сега мога да кажа всичко,

което искам.

Рут Зардо взе патето, което вече не се нуждаеше от нейната топла, чиста кърпа. Главицата на Лилия увисна на една страна, очите ѝ погледнаха безжизнено майка ѝ. Рут повдигна крилцата, като се надяваше, че мъничето може да ги размаха.

Но Лилия беше мъртва. Убита от добротата.

* * *

Преди не бях аз вещица.

Но вече съм една от тях.

Клара беше в ателието от полунощ. Рисуваше. Едно особено чувство я бе обхванало още по време на вечерята. Не идея, нито дори мисъл. Чувство. Случило се бе нещо важно. Не беше изречено, не съвсем. Беше нещо повече. Поглед, усещане.

По-късно Клара се измъкна от леглото и буквално хукна към платното. Застана на известно разстояние от него и го гледа няколко минути. Видя го каквото беше в момента и каквото можеше да бъде.

После взе четката.

Бог да поживи Питър, че даде идеята за партито. Без него тя още щеше да е в творческа безизходица.

70 Канадско национално ястие с пържени картофи, кашкавал и сос. – б. пр.

ГЛАВА ТРИЙСЕТ И ДЕВЕТА

Настъпилата утрин бе прекрасна – обагрен в зелено и златисто ден. Ранното младо слънце огря селото и всичко грейна, свежо и чисто след вчерашния дъжд. Въпреки че бе будувал два-три часа през нощта, Гамаш стана рано и излезе на сутрешна разходка. Стъпваше на пръсти, за да не мачка изпълзелите на улицата червеи – още един признак на пролетта. Те поне не вдигаха шум. След няколко минути при него откъм площада дотича Жан Ги Бовоар.

– Може днес да изясним случая – заяви по-младият мъж. Обърна внимание на походката на шефа си, който сякаш се промъкваше.

– Така ли мислиш?

– Ще получим доклада за ефедрина, после пак ще разпитаме Софи. Ще ни каже всичко.

– Ще признае, така ли? Нима мислиш, че тя е убийцата?

– Нямаме нови улики, затова мисля, че тя го е извършила. Да разбирам ли, че вие не сте на това мнение?

– Мисля, че е имала мотив и възможност и вероятно е била гневна.

– Тогава какъв е проблемът?