Зовът на костите

Беше почти обед. Амая караше спокойно към дома на леля си, радвайки се на срамежливите слънчеви лъчи, които се процеждаха през облаците и допринасяха за приятната температура в колата.

– Амая си дойде – чу тя още на прага думите на сестра си.

Седна на стълбите, за да събуе ботушите си, и отиде по чорапи до Джеймс, който стоеше в средата на дневната. Беше подпрял Ибай на рамото си и го люлееше, сякаш танцуваха. Амая се доближи и целуна заспалото мъниче.

– Джеймс, ти си невероятен танцьор, така си отегчил сина си, че чак е заспал.

Той се засмя.

– Е, защото ни хвана в спокоен момент, но ние танцуваме и салса, и самба, дори танго.

Леля Енграси, която излизаше от кухнята с хляба в ръка, го подкрепи.

– Мога да се закълна, че твоите две момчета са се извъдили танцьори.

Амая изведнъж си спомни нещо и тръгна след леля си към кухнята.

– Лельо, спомняш ли си мъжа, който обработва градината на Хуанитаенеа? Естебан му беше името, нали?... Ти ми каза, че ще говориш с него и ще му кажеш, че може да продължи да я обработва.

– Вече говорих. Той се поуспокои.

– Е, да, но онзи ден, като ме видя, се спотаи в гъсталака и взе да ме дебне оттам. Почти го бях забравила, защото беше в деня, когато се върнах с температура, но истината е, че не изглеждаше никак благоразположен.

– Боя се, че в това отношение не може да се направи нищо, дъще, саможивец човек, трудно се общува с него. Преди не беше такъв, но животът тежко го удари. Жена му беше дълги години болна, с депресии, почти не излизаше от вкъщи. Един ден, като се върнал от работа, я заварил умряла. Май го била направила пред сина им, който по онова време трябва да е бил на единайсет-дванайсет години. Говореха, че момчето било силно привързано към майка си и това го съсипало. Пратиха го в някакъв колеж, в Швейцария, мисля. Бащата направи всичко по силите си, за да го изучи, и след като напусна селото, хлапакът повече не се е връщал. Отначало той често разказваше за него, че бил вундеркинд, че отишъл в Щатите, че бил изключително умен, но с времето престана да говори за сина си. Сега вече не продумва почти за нищо освен за реколтата от градината. Дори това избягва, ако може. Мисля, че и той страда от депресия като толкова много народ по тия земи.

Джеймс остави Ибай в люлката му и седнаха да обядват.

– Колко е приятно да ви видя всички на трапезата – каза Енграси, докато сядаха.

Амая се натъжи.

– Нали знаете каква ми е работата... Всъщност следобед отивам в Сан Себастиан.

Джеймс не скри разочарованието си.

– Ще се върнеш ли довечера?

– Ако открия това, което очаквам, може и да не се върна.

Той не каза нищо, но остана необичайно мълчалив през останалата част от обеда.

– В Сан Себастиан... – повтори замислено лелята.

– Ще се върна при първа възможност.

– След няколко дни се открива изложбата в „Гугенхайм“, надявам се тогава да можеш да дойдеш.

– Дотогава има още време – отвърна Амая.

– И този път ли ще те придружава съдията? – попита Джеймс, пронизвайки я с очи.

Лелята и Рос спряха да се хранят и я погледнаха.

– Не, Джеймс, този път няма да ме придружава, макар че може и да ми е от полза. Отивам да търся трупа на едно бебе в гробищата, със сигурност ще се наложи да искам заповед за ексхумация и всичко ще бъде страшно хубаво и приятно, така че един съдия идеално се вписва в плановете ми – отвърна тя саркастично.

Джеймс сведе поглед, разкаян, докато тя усещаше как нараства гневът й, съзнавайки, че това всъщност е защитен механизъм срещу неговите подозрения. Дали пък не бяха основателни? Телефонът й завибрира върху масата с неприятния шум на загиващо насекомо. Тя го вдигна, без да отделя очи от Джеймс.

– Саласар – отговори рязко.

Ако Ириарте бе доловил гнева й, изобщо не се издаде.

– Шефке, имаме стрелба в жилище, малка къща близо до Хилчаурди.

– Има ли убити, ранени?

– Не, една жена твърди, че е стреляла по натрапник.

Амая се приготви да възрази, че те могат чудесно да се оправят с това.

– Йонан смята, че е по-добре да дойдете, става дума за малко по-особен случай на домашно насилие.

Едноетажната къща се намираше в средата на запустяла градина. Някой бе изрязал до корен всички храсти и растения в нея, с което тя бе добила безутешния вид на бойно поле. Амая прекоси желязната ограда и спря да огледа двора и павираната пътека, където червенееха няколко капки кръв.

– Градинарството не им е стихията – обади се Ириарте.

– Чист хоризонт; няма място, където един неканен гост би могъл да се скрие. Параноично, но ефикасно – отбеляза Йонан.

Вратата им отвори русокоса жена с решителен вид.

– Влезте тук – каза тя и ги поведе към кухнята.

– Аз съм Ана Отаньо, а тази, която стреля, е сестра ми Нурия, но преди да говорите с нея, има някои неща, които мисля, че трябва да знаете.

– Добре, слушаме ви – каза Амая и направи знак на Йонан, който излезе от кухнята и тръгна към хола.