– На изпражнения, шефке – отговори Йонан с усмивка. – Нашият човек се е изпуснал, когато го гръмнала: диария, за да сме по-точни. Има капки по целия път.
– Чу ли, Нурия? – обади се Ана и седна до сестра си. – Толкова се уплашил, че се изтървал в гащите.
– Здравей, Нурия – каза Амая, заставайки срещу нея. – Как си? Ще можеш ли да отговориш на няколко въпроса?
– Да – отвърна спокойно Нурия.
– Би ли ни разказала какво се случи?
– Аз стоях тук и си четях – заговори тя и махна към книгата върху масата, – изведнъж чух шум откъм спалнята и разбрах, че е той.
– Как разбра?
– Кой друг ще чупи прозореца, за да влезе? Ана знае, че този в банята е с развалена заключалка, освен това преди няколко дни ми се обади, за да ме предупреди, че ще дойде, а и по име ме повика, когато влезе.
– Какво каза?
– Каза: „Нурия, тук съм, не се крий“.
– Ти какво направи?
– Опитах се да звънна по телефона, но той не работеше.
Ириарте вдигна слушалката върху шкафа с телевизора.
– Няма сигнал, сигурно кабелът е прерязан отвън.
Амая продължи.
– Какво стана после?
– Грабнах пушката и зачаках.
– Тук ли държеше пушката?
– Винаги я държа до себе си, дори спя с нея.
– Продължавай.
– Той застана на вратата и се втренчи в мен. Заяви, че щял да ме прати в болницата или нещо такова, и взе да се хили, тогава му казах да си върви. „Махай се – извиках – или ще те застрелям.“ Той се изсмя и влезе... а аз стрелях.
– Каза, че ще те прати в болницата?
– Да, нещо от този род...
– Колко пъти стреля?
– Веднъж.
– Добре. Мислиш ли, че ще можеш да дойдеш в участъка да дадеш показания?
Сестрата запротестира, но Нурия я прекъсна.
– Да, ще дойда.
– Не е нужно да е днес. Ако не се чувстваш добре, можеш да дойдеш утре, когато се пооправиш.
– Чувствам се съвсем добре.
– Тук ли ще останеш, или ще идеш при сестра ти?
– Ще остана тук, това е моят дом.
– Ще поставим патрул пред вратата, но по-добре е да идеш у сестра си.
– Не се тревожете за мен, той няма да се върне, сега знае, че не ме е страх от него.
Амая погледна Ириарте и кимна с разбиране.
– Добре, свършихме – каза тя, стана и тръгна към вратата.
– Госпожо инспектор – спря я Нурия. – Вярно ли е, че се е изпуснал в гащите?
– Да, така изглежда – каза Амая, поглеждайки към подозрителните капки.
Жената изправи главата и раменете си и устните й леко се отвориха в очарователен детски жест като при изненада за рожден ден.
– Само още нещо, Нурия: Антонио има ли някакъв отличителен физически белег?
– О, да – отвърна тя и вдигна ръка, – на дясната му ръка липсват първите три фаланги на показалеца, средния и безименния пръст; преди много години ги загубил при работа с някаква гилотина за метал.
Вече бяха на вратата, когато жената ги настигна.
– „Ще те заведа в болницата“, това каза, „ще те заведа в болницата“, сигурна съм.
– „Ще те заведа“, а не „ще те пратя в болницата?
– Да, сигурна съм, че точно така ми каза.
26
23 юни 1980
Не можеше да спре сълзите. Конвулсиите на неудържимите ридания, задавеното хълцане и хлипане отдавна бяха отстъпило място на спокойствието, което тръбеше от стомаха му като зловеща пропаст, където бяха потънали отчаянието и първоначалният ужас.
Седнал в дневната на своята къща, къщата, която до този ден бе служила за дом, негов и на съпругата му, той държеше в обятията си новородената си дъщеричка и безутешно плачеше, сякаш някой бе отворил крана на сълзите някъде дълбоко в него, където никога не бе предполагал, че има такова голямо количество.
Доктор Мануел Идалго, блед и разстроен, седеше срещу него и поглеждаше ту бебето, което сега спеше в обятията на неговия приятел, ту сълзите, които се търкаляха по лицето му и капеха върху пелената, в която бе увито детето.
– Какво се е случило там вътре? – успя да промълви Хуан.
– Аз съм виновен, Хуан, бях ти казал, че е депримирана, че Росарио не е наред с нервите, но не направих достатъчно. Трябваше да настоявам да иде да роди в болницата, когато тя отказа, нали съм неин личен лекар.
– Ами сега, Мануел? Какво ще правиш сега?
– Не знам – отвърна посърнал лекарят.
Сестрата на доктор Идалго, която бе останала права и се бе подпряла на стената, се намеси.
– В интерес на истината ние не знаем какво точно се е случило.
Хуан трепна като ударен от ток.
– Как може да говориш така, Фина? Вие двамата също видяхте какво правеше Росарио, когато влязохме в стаята.
– Какво ти смяташ, че е правела... Аз видях само жена, която може би се опитваше да сложи възглавничка под главата на детето.
– Фина, възглавничката беше върху лицето му, не под главата.
– Може да е паднала, когато ти я блъсна.
Хуан поклати отрицателно глава, но не той, а Мануел проговори.
– Какво искаш да кажеш, Фина?
– Аз прегледах трупа, няма никакви признаци за насилие. Има вид на удушено, вярно, но може да се касае за люлчина смърт, много често се случва при новородени. И в повечето случаи настъпва в първите часове след раждането.
– Това не е люлчина смърт, Фина – отсече брат й.