Зовът на костите

– Това е домът на родителите ни; ама почина, а айта е в старческия дом. Тук живее сестра ми, откакто се върна вкъщи, а мъжът, по когото е стреляла, е бившият й съпруг. Името му е Антонио Гаридо и срещу него има заповед за недоближаване. Не го харесахме още първия път, когато го доведе, но тя беше луда по него и след няколко месеца се ожениха; убеди я да идат да живеят в Мурсия, уж заради работата му. Тя почна все по-рядко да ни се обажда, а когато разговаряхме, винаги звучеше странно. Лека-полека успя да ни ядоса и накрая скъсаха всякаква връзка със семейството. Две години не знаехме нищо за нея. През цялото това време онзи я държал вкъщи под ключ, окована като звяр в клетка, докато един ден успяла да се измъкне и да потърси помощ. Беше станала четиресет кила и куцаше заради едно счупване, което й причинил и трябвало сама да лекува, защото не я завел в болницата. Изсъхнала кожа, коса като кълчища, а по черепа – плешиви петна. Прекара четири месеца в болницата и като я изписаха, си я доведох тук. Страда от агорафобия, не може да иде по-далече от оградата на градината, но почна да се възстановява: очите й добиха блясък, а под вълнената шапка, която не сваля от главата си, пак й поникна коса като на бебе. Обаче преди месец онзи изрод излезе от затвора – някакъв съдия го пуснал в отпуск, и първото нещо, което направил, било да й се обади по телефона, за да й каже, че идва да я вземе.

Жената замълча и въздъхна.

– С часове звънях по телефона и блъсках по вратата; накрая разбихме един от задните прозорци и влязох. Търсих я из цялата къща, виках я – напразно. Знаех, че не може да излиза: едва успявах да я измъкна от вкъщи, за да я заведа на лекар, пък и вратата беше залостена отвътре. Претърсих отново къщата и знаете ли къде я открих? Свита на кълбо в пералнята. Още не мога да повярвам, стоеше там, подсмърчаше и сдържаше сълзите си. Когато я намерих, запищя като плъх и се напика. Повече от четири часа я убеждавах да излезе оттам. Изкъпах я, облякох я и я натиках насила в колата. И двете знаехме, че някой ден тоя мръсник ще дойде да я търси, но аз знаех и друго: че не мога да направя нищо повече за сестра си. Бях се зарекла, че ако срещна тоя нещастник, един от двама ни ще иде в затвора, Нурия обаче със сигурност щеше да иде в гроба, та в деня, когато я измъкнах от пералнята, знаех, че ако не предприема нещо, скоро ще погребвам сестра си. През целия път пищеше в колата: „Той ще ме убие, нищо не може да се направи, ще ме убие“. Затова най-напред я заведох в погребалната агенция, влязохме и й казах: „Хайде сега си избери ковчег, щом си решила да умираш, поне да си го харесаш сама“. Тя се втренчи в ковчезите и спря да плаче. „Не искам да умра“, каза. Пак я качих на колата и я закарах в гората. Държах я там да стреля, докато ни се свършиха мунициите. Отначало хленчеше и трепереше така, че не би уцелила и спален матрак от половин метър, но на другия ден отидохме отново, на следващия пак, на по-следващия също... Стреля по всякакъв вид гърнета, консервени кутии и бутилки. През последния месец сме отстреляли целия амбалаж от вкъщи. С всеки изминал ден Нурия стреляше все по-точно и по-добре; и поведението й започна да се променя. За пръв път през целия й живот я видях силна и казвам през целия й живот, защото Нурия открай време си беше като кукла на конци, крехка и немощна кукличка, която аха да политне към небесата. Колко я карах да дойде да живее у дома, но тя настояваше да остане тук и аз си помислих, че в края на краищата важното беше да се чувства добре. – От гърдите на жената се отрони дълбока въздишка. – А сега, ако искате, можете да говорите с Нурия.

Дълга кървава диря показваше пътя към дневната. Пръски във форма на ветрило по вратата и по пода, полицай в бял скафандър, наведен върху някаква кървава останка.

Йонан се приближи и заговори шепнешком, плъзгайки в ръката на Амая размазано фотокопие на досието на трийсет и пет годишен мъж, за да не ги чуе седналата до прозореца жена. Тя беше много слаба и огромният анцуг, в който бе облечена, още повече подчертаваше това. Руси къдрици се подаваха изпод вълнената шапка на главата й. Хилавият й като цяло вид контрастираше с ведрата усмивка и замечтания поглед, с който наблюдаваше полицаите, работещи в дневната.

– Натрапникът разбил прозореца на спалнята и дошъл дотук, викайки я. Тя го чакала точно там, където е сега, и щом влязъл, го гръмнала. Уцелила го в дясното ухо. Това на пода е част от хрущяла, на вратата идеално се вижда къде е пръснала с голяма скорост струята кръв и мястото на попадението, куршумът е под дивана. Кървял е като шопар, оставил е следи до вратата, а оттам по входната пътека, предполагам, че е бил с кола.

Амая и Ириарте се огледаха.

– Ще уведомим болниците, аптеките и пунктовете за първа помощ; все някъде трябва да е потърсил помощ.

– Да не говорим, че със сигурност е оглушал с това ухо.

– На какво мирише? – попита Амая, сбърчила нос.