Зовът на кукувицата

– Все още с вълчата глава?

– Не, там я свалил – каза Уордъл. – Пласьорът, който се казва Уайклиф, е завършил престижно училище и е по-закоравял наркоман и от Дъфийлд. Даде пълни показания и потвърди, че Дъфийлд е пристигнал някъде около два и половина. Само двамата били там и да, бих приел, че Уайклиф ще излъже заради Дъфийлд, само че една жена на партера каза, че чула звънеца и видяла Дъфийлд на стълбите. Дъфийлд си тръгнал от дома на Уайклиф към четири часа отново с нахлупена вълча глава и поел към мястото, където си мислел, че го чака колата. Ала шофьорът си бил тръгнал. Твърди, че нещо не са се били разбрали. Показа съвсем ясно, че го смята за гадняр. Не Дъфийлд му плащал, колата била на сметката на Ландри. Така че Дъфийлд, който нямал пари у себе си, трябвало да върви пеш до дома на Киара Портър в Нотинг Хил. Открихме няколко души, които бяха видели мъж с маска на вълк да броди по съответстващи на маршрута улици, и имаме запис от камера, на който изпросва кутия кибрит от жена на денонощен паркинг.

– Различава ли се лицето му?

– Не, защото съвсем леко повдига вълчата глава, за да заговори жената, при което се вижда само муцуната. Но и жената твърди, че е бил Дъфийлд. Стигнал у Портър някъде към четири и половина. Тя го пуснала да спи на капането, а около час по-късно узнала новината, че Ландри е мъртва, и го събудила, за да му каже. Нататък следва театралничене и клиниката.

– Проверихте ли за прощално писмо? – попита Страйк.

– Да. Нямаше нищо в апартамента, нито на лаптопа ѝ, но това не беше изненада. Действала е импулсивно. Страдала е от биполярно разстройство, току-що се е скарала с малкия никаквец и това я е прекършило.

Уордъл отново погледна часовника си и допи бирата.

– Трябва да вървя. Жена ми ще се сърди, обещах, че ще закъснея само половин час.

Момичетата с прекомерен тен си бяха тръгнали, без нито един от двамата мъже да забележи. Когато излязоха на тротоара, запалиха цигари.

– Ненавиждам тази забрана за пушене – заяви Уордъл и вдигна ципа на коженото си яке догоре.

– Е, имаме ли сделка? – попита Страйк.

Като стискаше цигарата между устните си, Уордъл извади чифт ръкавици.

– Ами... не знам.

– Хайде, Уордъл – рече Страйк и подаде на полицая визитка, която той прие, сякаш беше някакъв смешен предмет. – Дадох ти Брет Фиърни.

Уордъл посрещна думите му с откровен смях.

– Не, още не си.

Той пъхна визитката на Страйк в джоба си, вдиша тютюнев дим, издиша го към небето и стрелна по-едрия мъж до себе си с оценяващ поглед.

– Да, добре. Пипнем ли Фиърни, получаваш досието.

11

– Агентът на Еван Дъфийлд заяви, че клиентът му не приема повече обаждания и не дава интервюта по повод Лула Ландри – съобщи Робин на следващата сутрин. – Дадох му да разбере, че не сте журналист, но той беше непреклонен. А хората в офиса на Ги Соме са по-груби и от служителите на Фреди Бестигуи. Ще рече човек, че се опитвах да получа аудиенция при папата.

– Добре – каза Страйк. – Ще видя дали ще мога да се свържа с него чрез Бристоу.

Робин за пръв път виждаше Страйк с костюм. Според нея изглеждаше като ръгбист на път за международно състезание: едър, традиционноелегантен в тъмното сако и с дискретната вратовръзка. Беше на колене и ровеше в един от кашоните, донесени от апартамента на Шарлот. Робин беше отвърнала поглед от вещите му, натикани вътре. Все още избягваха да споменават факта, че Страйк живее в офиса си.

– Аха! – възкликна той, най-сетне открил сред купчина писма яркосин плик: поканата за празненството на племенника си. – По дяволите – измърмори, като я отвори.

– Какво има?

– Тук не пише на колко години става – отвърна Страйк. – Говоря за племенника си.

Робин беше любопитна за връзките на Страйк с роднините му. Тъй като все още не беше информирана официално, че шефът ѝ има много на брой братя и полусестри, прочут баща и леко скандална майка, въздържа се от въпроси и продължи да отваря малката по обем поща за деня.

Страйк се надигна, отнесе кашона обратно в един ъгъл на вътрешния кабинет и се върна при Робин.

– Какво е това? – попита, като видя фотокопиран лист от вестник на бюрото ѝ.

– Запазих го за вас – стеснително отвърна тя. – Казахте, че сте се зарадвали да видите материала за Еван Дъфийлд... Реших, че и това ще ви заинтересува, ако вече не сте го видели.

Беше грижливо изрязана статия за филмовия продуцент Фреди Бестигуи, излязла в „Ивнинг Стандард“ от предишния ден.

– Отлично. Ще я прочета на път за обяда с жена му.

– Която скоро ще е бивша – вметна Робин. – Всичко е описано тук. Господин Бестигуи явно няма голям късмет в любовта.

– От това, което ми разправи Уордъл, съдя, че не е особено обичлив – отбеляза Страйк.

– Как накарахте този полицай да говори с вас? – попита Робин, не успявайки да сдържи любопитството си по този въпрос. Отчаяно копееше да научи повече за напредъка на разследването.

– Имаме общ приятел – отвърна Страйк. – Човек, с когото се запознах в Афганистан. Той е началник в централното управление на полицията.

– Били сте в Афганистан?