Зовът на кукувицата

– Да. – Страйк обличаше палтото си, като държеше между зъбите си сгънатата статия за Фреди Бестигуи и поканата за рождения ден на Джак.

– Какво правихте в Афганистан?

– Разследвах случай на „убит в бой“ – обясни Страйк. – Бях към военната полиция.

– О! – промълви Робин.

Военната полиция не се връзваше с впечатлението на Матю за шарлатанин или развейпрах.

– Защо напуснахте?

– Бях ранен – отговори Страйк.

Пред Уилсън бе откровен в описанието на раняването си, но не можеше да си позволи същото и пред Робин. Представи си шокираното ѝ изражение и не изпита нужда от съчувствието ѝ.

– Не забравяйте да позвъните на Питър Гилеспи – припомни му Робин, когато той се отправи към вратата.

Страйк прочете фотокопираната статия, докато пътуваше с метрото към Бонд Стрийт. Фреди Бестигуи бе наследил първото си състояние от баща си, който бе спечелил много пари от транспортиране на стоки; второто бе натрупал чрез създаване на голям брой комерсиални филми, които сериозните критици бяха приели с презрение. В момента продуцентът бе ответник по две дела, заведени от вестници заради крайно неуместно поведение към млада служителка, чието мълчание той бе купил впоследствие. Обвиненията, внимателно защитени с прилагателни като „предполагаем“ и „евентуален“, включваха недвусмислени сексуални намеци и известен физически тормоз. Бяха отправени „от източник, близък до предполагаемата жертва“, като самото момиче бе отказало и да предяви обвинения, и да говори пред пресата. Фактът, че в момента Фреди се развеждаше с последната си съпруга Танзи, беше споменат в заключителния абзац, завършващ с припомнянето, че несполучилата двойка е била в същата сграда в нощта, когато Лула Ландри сама бе отнела живота си. Читателят оставаше със странното впечатление, че взаимното нещастие, което двамата Бестигуи си бяха причинили, е повлияло на Ландри в решението ѝ да се хвърли долу.

Страйк никога не се бе движил в кръгове на хора, които обядват в „Сиприани“. Едва когато вървеше по Дейвис Стрийт и слънцето напичаше гърба му и осветяваше в яркочервено сияние тухлената сграда насреща му, си помисли колко странно, макар и не неочаквано, щеше да е да се натъкне там на някого от братята или сестрите си. Ресторанти като „Сиприани“ бяха част от ежедневието на законородените деца на баща му. За последен път имаше известия от трима от тях, когато лежеше в болницата „Сели Оук“ и бе подложен на психотерапия. Габи и Дани бяха изпратили общ букет; Ал го беше посетил веднъж, като се смя твърде високо и се боеше да погледне към долната част на леглото. След това Шарлот бе имитирала Ал с неговия магарешки рев и нервно потрепване. Беше добра имитаторка. Никой не очакваше толкова хубаво момиче да е забавно, но тя беше.

Интериорът на ресторанта създаваше усещане за стил „арт деко“: бар и столове от светло полирано дърво, бледожълти покривки по кръглите маси и келнери и келнерки в бели сака и папионки. Сред шума от приборите и гласовете на обядващите Страйк веднага забеляза клиента си, седнал на сервирана за четирима маса и раговарящ, за изненада на Страйк, не с една, а с две жени с дълги и лъскави кестеняви коси. По заешкото лице на Бристоу беше изписано желание да угоди, а може би да умилостиви.

Щом видя Страйк, адвокатът скочи да го поздрави и му представи Танзи Бестигуи, която му протегна тънката си и хладна ръка, но не му се усмихна, и сестра ѝ Ърсула Мей, която пък въобще не подаде ръка. Докато минаха през церемонията по поръчване на питиета и подаване на менюта, съпроводена от прекомерното бърборене на Бристоу, сестрите подложиха Страйк на явен и критичен оглед, какъвто си позволяваха само хора от определена класа.

И двете бяха целомъдрено изрядни на вид като кукли в човешки размер, наскоро извадени изпод целофана на кутиите си: слаби в стила на момичетата от богати семейства, почти без ханш в прилепналите си джинси, с тен на лицата и някакъв восъчен блясък, особено забележим по челата им, с буйни лъскави коси, разделени на път по средата и безупречно подвити краища.

Когато Страйк най-после реши да вдигне очи от менюто си, Танзи запита без заобикалки:

– Наистина ли си син на Джони Рокъби?

– Според ДНК тестовете да – отвърна той.

Тя сякаш не можеше да прецени дали отговорът му целеше да е забавен или груб. Тъмните ѝ очи бяха малко сближени, а всичкият ботокс и разните пълнители не бяха успели да изгладят киселото ѝ изражение.

– Чуй, тъкмо казвах на Джон – рязко изрече тя. – Нямам намерение пак да излизам на публичен показ, ясно? На драго сърце ще ти кажа какво чух, защото ще се радвам да докажеш, че бях права, само не бива да издаваш пред никого, че съм разговаряла с теб.

Разкопчаната на шията ѝ тънка копринена блуза разкриваше кожата ѝ, опъната върху грозно изпъкналата гръдна кост, но въпреки това върху ребрата ѝ стърчеше стегнат и закръглен бюст, сякаш взет назаем за този ден от някоя приятелка с по-налята фигура.

– Да бяхме се срещнали на по-дискретно място тогава – отбеляза Страйк.