Зовът на кукувицата

Страйк и Робин се разделиха на метростанцията „Ню Бонд Стрийт“. Робин взе метрото обратно до офиса, за да звъни в „Бест Филмс“, да прегледа онлайн телефонните указатели за лелята на Рошел Онифаде и да се укрива от „Временни кадри“ („Дръж вратата заключена“, посъветвал я бе Страйк).

Страйк си купи вестник и взе метрото до Найтсбридж, после повървя, тъй като имаше много време за убиване до „Сърпънтайн Бар енд Кичън“ – ресторанта, избран от Бристоу за обедната им среща.

Маршрутът му минаваше през Хайд Парк по пътеки сред разлистени дървета и по насипаната с пясък алея за яздене Ротън Роу. По време на пътуването си в метрото беше нахвърлял бележки за сведенията, получени от момичето на име Мел, и сега сред огряната от слънцето зеленина мислите му отлетяха към образа на Робин в прилепналата зелена рокля.

Беше я обезсърчил с реакцията си, знаеше го, но моментът криеше странна интимност, а тъкмо интимност най-малко желаеше на дадения етап, и то последно с Робин, толкова умна, професионална и тактична. Приятна му бе компанията ѝ и оценяваше умението ѝ да зачита личния му живот и да сдържа любопитството си. Нямаше спор, помисли си Страйк, отмествайки се встрани, за да избегне велосипедист, че бе попаднал на онова рядко срещано в живота качество, особено сред жените. Ала именно обстоятелството, че съвсем скоро щеше да е свободен от Робин, бе една от причините спокойно да се наслаждава на присъствието ѝ; това, че тя щеше да продължи кариерата си другаде, беше също като годежния ѝ пръстен една добре дошла бариера. Той харесваше Робин; чувстваше признателност към нея; беше дори (след тази сутрин) впечатлен от нея. Ала тъй като имаше нормално зрение и все още ненакърнено либидо, всеки път, когато тя се навеждаше над монитора на компютъра си, му бе припомняно, че е много сексапилно момиче. Не красива като Шарлот, но въпреки това привлекателна. Този факт никога не го бе поразявал с такава яснота, както когато Робин излезе от пробната във впитата зелена рокля и вследствие на това той буквално бе отвърнал поглед. Наясно бе, че от нейна страна нямаше никаква преднамерена провокация, но беше реалист по отношение на крехкото равновесие, което трябваше да крепи, за да запази здравия си разум. Тя беше единственото човешко същество, с което поддържаше редовен контакт, и той не подценяваше настоящата си уязвимост. Беше схванал също така от някои уклончиви отговори и колебания, че на годеника ѝ не му харесва, дето тя бе напуснала Агенцията за временно настаняване заради тази безперспективна договорка. За всички беше най-безопасно зараждащото се приятелство да не става прекалено сърдечно, така че той не биваше да се възхищава открито на фигурата ѝ в онази прилепнала тъкан.

Страйк никога не беше влизал в „Сърпънтайн Бар енд Кичън“. Намираше се на брега на езеро с лодки и представляваше забележителна сграда, която приличаше на футуристична пагода повече от всичко друго, което той беше виждал. Обемистият бял покрив, наподобяващ огромна книга, поставена с разтворените страници надолу, беше поддържан от шедова конструкция, облицована със стъкло. Огромна плачеща върба галеше с вейките си страничната фасада на ресторанта и повърхността на водата.

Макар да бе хладен и ветровит ден, гледката към езерото, огряно от слънцето, бе великолепна. Страйк избра външна маса точно до водата, поръча си пинта „Дум бар“ и се зае да чете вестника си.

Бристоу закъсняваше вече десет минути, когато висок, добре сложен светъл мъж в скъп костюм се спря до масата на Страйк.

– Господин Страйк?

Беше над петдесет и пет годишен, с гъста коса, стегната челюст и изявени скули и приличаше на средно прочут актьор, нает да играе богат бизнесмен в минисериал. Страйк, чиято визуална памет беше отлично тренирана, го разпозна веднага като високия мъж, недоволен от окръжаващата го обстановка на погребението на Лула Ландри, от снимките, открити от Робин онлайн.

– Тони Ландри, чичото на Джон и Лула. Може ли да седна?

Според Страйк усмивката му бе може би най-съвършеният пример за неискрена социална гримаса – просто оголи равните си бели зъби. Ландри съблече палтото си, метна го върху облегалката на стола срещу Страйк и седна.

– На Джон му се наложи да се забави в службата – каза той. Вятърът разроши косата му и показа известно оредяване по слепоочията. – Помоли Алисън да ви звънне, за да ви уведоми. Случайно минавах покрай бюрото ѝ в същия момент и реших да дойда и лично да ви предам съобщението. Така ще имам възможност да поговоря с вас насаме. Очаквах да се свържете с мен. Знам, че обхождате постепенно всички, с които е контактувала племенницата ми.

Той извади очила със стоманени рамки от горния джоб на сакото си, сложи си ги и отдели един момент на менюто. Страйк отпиваше от бирата си и чакаше.

– Чух, че сте разговаряли с госпожа Бестигуи – каза Ландри, като остави менюто, свали очилата и отново ги прибра в джобчето.

– Да, така е – отговори Страйк.