12 те вятъра

- За нас нещата не се изчерпват с това. - Виктория запазваше спокойствие, но Джес знаеше, че под него кипи гняв.

- Напротив - възрази той. - Общо взето, всички организации имат подобна съдба. Те са създадени, за да постигнат конкретна цел, но когато станат достатъчно големи, достатъчно богати, загърбват тая цел и работят единствено за да гарантират съществуването си.

- Същото се отнася за Семейството - продължи Дейвид. - Вижте какво трябваше да преживее Джес, за да ви накара да я изслушате. Ако Сю-Лин успее да унищожи храмовете, търсенето на Семейството никога няма да свърши и фондацията „Макклеъри" ще съществува вечно. Благодарение на Джес обаче сега имате да мислите за нещо по-важно. Ако наистина намерите всички храмове и Белия остров, и може би даже преоткриете голямата тайна, която сте изгубили - независимо дали това има смисъл след толкова много векове, - Фондацията ще е изпълнила целта си и всичко свършва. Нали така?

Виктория остави слушалката. Джес не поглеждаше към Бакана и бодигарда. Знаеше какво ще види. Изумление. И укор. Дейвид току-що ясно беше дал да се разбере, че най-новата пазителка на Семейството съзнателно е нарушила най-свещения си обет.

Братовчедка ѝ сякаш бе остаряла за броени минути.

- Джесика... как можа да ни предадеш точно ти? Флориан лично те избра.

Джес не отстъпваше.

- Дейвид е от Семейството, затова му разказах всичко.

- Дори да е от Семейството, той не е пазител - категорично заяви Виктория. - Сега знае прекалено много. И за съжаление не е единственият. - Погледът ѝ обходи кабинета, преминавайки през Бакана и бодигарда.

- Стореното от теб, Джесика... Вече не е в моите ръце. Нашите традиции не ми дават избор. - Джес чу окончателността в думите ѝ. - Вече никой от вас не може да напусне това място. Никога.

44

- Готов ли си? - попита генерал Дифранца.

Лайл седеше пред компютърен пулт в края на централната маса в заседателната зала на Националния военен команден център. Бяха минали три години от последното му идване в Пентагона, когато беше присъствал на възпоменателна служба на открито. За пръв път влизаше в сърцето на военната командна структура на Америка и никога не бе предполагал, че ще попадне в ситуация, при която трима генерали - двама генерал-лейтенанти и един генерал-майор - очакват от него да вземе решение. Другите в залата - капитан Тревър Кингсбъро и двамата му свързочни специалисти от военновъздушните сили, петима експерти от Националната разузнавателна служба, двама от Управлението за национална сигурност и шестима сериозни цивилни, които демонстративно не му бяха представени - допълваха общата картина.

Това, което предстоеше да се случи, имаше само един плюс: Роз Марано я нямаше, за да казва неподходящи неща в неподходящ момент. Дори да се окажеше права, както обикновено, щеше да го е казала пред неподходящи хора. „И за това благодаря",- помисли си Лайл.

- Тъй вярно - отговори той и отново сведе поглед към пищова, който му бяха приготвили в Министерството на правосъдието.

- Булдог? — продължи Дифранца. - Как се справят твоите момчета?

Картьр Тайрел Булдога, другият генерал-лейтенант в залата, проверяваше докъде е стигнал самолетът, изобразен като син триъгълник на един от шестте големи екрана на стената вляво от Лайл. I Въпросният МС-130Н „Комбат Талън II" току-що беше приключил второто си презареждане над Тихия океан. На борда имаше отряд от дванайсет командоси от Първо крило за специални операции, дислоцирано във военновъздушната база „Нелис" в Невада. Пътуваха за първия сборен пункт в мисията си: международното летище „Крайстчърч" в Нова Зеландия, най-южната чуждестранна база на ВВС на САЩ. На малко над три хиляди километра от Вануату.

- Ще се приземят след три часа - отговори Булдога, като покри микрофончето на слушалките си с ръка. — Ще бъдат на мястото осем часа след кацането си в Крайстчърч.

Дифранца, Лайл и почти всички останали в залата погледнаха два от другите големи екрани на лявата стена. На единия имаше ясна снимка на огромния дом на Айрънуд в Порт Вила, Вануату. Другият представляваше световен часовник. След единайсет часа в този район на Пасифика щеше да е 03,00, определено предимство за командосите, които щяха да виждат в мрака с термоочила.

Ако телефонният разговор на Лайл не протечеше добре, в островния рай на Холдън Айрънуд щяха да се появят неочаквани гости.

- Ти си, Джак. - Дифранца го потупа по рамото и се отдръпна, за да го остави да работи. Специалният агент кимна на свързочника от военновъздушните сили, който седеше до него, и той натисна един от бутоните на пулта.

Лайл вдигна черната телефонна слушалка и чу далечната глухота на сателитната връзка, после специфичния звън на телефона във Вануату. Само едно иззвъняване.

- Айрънуд. - Агентът се изненада от острия глас на милиардера. Сякаш очакваше друго обаждане, а не такова, което можеше да гарантира личната му безопасност.

- Джак Лайл.

Айрънуд веднага възвърна обичайната си дружелюбност.

- С какво мога да ти помогна, агент Лайл?